Юлов търпеливо разказа с всички детайли сцената, която бе видял през прозореца на самотната бабичка, и съобщи на Коротков номера на жигулито.
— Как беше облечена?
— Късо кожухче — едно такова синичко, черни панталони, теснички. Беше гологлава, без шапка. Какви ги е забъркала?
— Дявол я знае, може и нищо да не е направила. Само че когато една неутешима вдовица започне прекалено бързо да се утешава с друг мъж, това винаги навежда на най-различни мисли.
— Че тя вдовица ли е? — изненада се Юлов. — Съвсем млада е още.
— Мъжът й също е бил млад, връстници са. Именно с неговото убийство се занимаваме.
— Ааа, това ли било…
След разговора си с Юлов Коротков се опита да се свърже с Анастасия, но никак не преуспя в това трудно начинание. Домашният й телефон даваше непрекъснато „заето“. Тъкмо бе предприел десетия си опит, когато се обади Люся и го информира, че може да се измъкне от къщи. Разбира се, Коротков веднага скочи от стола си, като мислено си заръча да не забравя да телефонира на Каменская поне от уличен автомат. Но тъй като много рядко му се удаваше да се срещне с Люся, честно казано, цената на тази заръка не беше особено висока.
Естествено, опасенията на Стасов се оправдаха. Маргарита успя да се завърне от пътуването си в чужбина преди Нова година и тутакси му взе Лиля. Той посрещна новогодишния празник заедно с Татяна, но самият факт на посрещането можеше да се счита за условен. Двадесетина минути преди да настъпи тържественият момент те изведнъж се заеха да правят любов, оставяйки телевизора включен, и когато кремълският часовник започна да бие, Татяна изплашено възкликна:
— Ой, Димка, вече е Нова година!
Измъкнаха се голи от леглото, Стасов бързо отвори бутилка шампанско, чукнаха се бързешката, глътнаха на един дъх златистата, тръпчива течност и пак се мушнаха под чаршафите. Горе-долу след около половин час нахлузиха топлите си халати, наядоха се със завиден апетит и пак си легнаха. Започнаха да си говорят, като с едното око гледаха телевизионния екран, където по всички програми им предлагаха съвременни интерпретации на стари песни.
— Знаеш ли — разказваше на жена си Стасов, — имам някакво странно чувство… Започнах да си мисля, че сгреших, като напуснах службата си.
— Откъде се взеха такива мисли в главата ти? — удиви се Татяна. — Само преди половин година ти ми доказваше с пяна на устата, че ненавиждаш работата си.
— Поръчаха ми частно разследване на обстоятелствата около осъждането на един бизнесмен, който е извършил убийство. Той иска да докаже своята невинност, да постигне преразглеждане на делото и да получи оправдателна присъда. Но с това убийство са се занимавали моите бивши колеги, момчетата от Главка. И разбираш ли, Танюша, какво се получава — за да си отработя хонорара и да докажа невинността на този Досюков, аз трябва да открия следи на явна недобросъвестност от тяхна страна, може би грешки и недоглеждания, а може би и улики, говорещи за това, че те преднамерено са водели делото към обвинение и осъждане на Досюков. Но колкото повече се ровя в това дело, толкова повече се убеждавам, че нашите момчета са работили съвестно. Тоест аз не оправдавам доверието на своя клиент, няма да успея да му помогна да докаже своята невинност, но дявол да го вземе, това ме радва. Разбираш ли? Радва ме! Приятно ми е, че моите колеги не са хвърлили кал на лицата си, че добросъвестно и честно си отработват заплатите. Някакво такова чувство ме обхваща — на колективна гордост и съпричастност.
— А клиентът? Как ти се струва, той действително ли не е виновен? Или просто блъфира?
— Трудно е да се каже. Всичко подсказва, че е виновен. А той се съпротивлява и мен това някак ме кара да заставам нащрек. На какво, би могъл да разчита човек, когато срещу себе си има такъв комплект от доказателства? Той би трябвало да притежава поне елементарен здрав разсъдък! Не мога да проумея какво стои зад всичко това — неговата безгранична наглост или истинската му невинност.
— Да, странно е — съгласи се Татяна. — На мен често ми попадат такива подследствени, които до последно се опитват да ме хипнотизират със своята увереност във възтържествуването на справедливостта. Заплашват ме с всички небесни наказания за привличане под отговорност на невинен, обещават ми, че „ще ми дадат да разбера“, задето не съм повярвала на такъв добър човек. Но това е само преди затвора. Като попаднат в него, постепенно мирясват. Там още известно време се мъчат да забаламосат администрацията, но в затворническите колонии хората са доста по-различни от тези в следствения апарат. Ние с теб например еднакво често се сблъскваме с истински виновници и с погрешно заподозрени, а при тях в зоната възгледът за живота е друг. Щом като присъдата е влязла в законна сила, значи е виновен и няма за какво повече да се разговаря. Затова на служителите в колонията не им въздейства никаква „хипноза“. Те са направени от друго тесто и не би могъл да ги накараш да се съмняват. Така че, ако твоят клиент има безкрайна наглост, тя би трябвало да бъде прекалено безкрайна. Или може би той действително не е виновен. Има ли някакви дупки в системата от доказателства?