Тя търпеливо го изчака да се засити.
— Как си, скъпи? — запита го. — Тук много ли ти е зле?
— Че на кого може да му е хубаво тук? Разбира се, че ми е зле. Но аз нямам намерение да чакам осем години, докато правосъдието се намъдрува. Ще се боря за своята свобода и ще докажа невинността си. Много разчитам на твоята помощ. Пари, слава Богу, имаме, така че наемай най-добрите адвокати. Нека да пишат жалби, нека вдигат накрак журналистите, нека се обръщат към Комисията за правата на човека. Не желая да лежа тук за престъпление, което не съм извършвал.
По лицето й пробяга сянка и това не остана незабелязано за Евгений.
— Ти какво, не ми ли вярваш? Мислиш, че аз съм убил Борис? Е, кажи си го, кажи ми, че ме смяташ за убиец, и аз ще престана да ти досаждам с молбите си. Все някак ще се оправя.
В тази секунда той толкова приличаше на предишния Женя — рязък, твърд, преуспяващ, безжалостен — че на Наталия започна да й се струва, че се побърква. Може би не се бе случило нищо? Може би всичко това й се бе присънило — и арестът, и следствието, и съдът, и дори днешният ден?
— Не говори така, Женечка, аз ти вярвам. Ако те смятах за убиец, не бих се омъжила за теб, когато беше подследствен. Направих го, защото вярвах в твоята невинност. И исках всички да разберат, че не те смятам за престъпник. Ще сторя всичко необходимо, за да бъдеш оправдан и реабилитиран.
Трите часа се точеха непоносимо тягостно, непрекъснато й се налагаше да търси теми за разговор и кой знае защо, тези теми прекалено бързо се изчерпваха.
— Как си със здравето? — питаше го загрижено.
— Добре съм, правя упражнения, поддържам формата си. Не се безпокой, с глупости не се занимавам.
— Не се ли друсаш?
— Да не съм луд — усмихваше се той. — Още не ми е изпила кукувица ума.
— Не те ли тормозят тук? Знаеш ли, казвали са ми, че в колониите имало едни такива мъже, тартори, които тероризирали другите, било нещо като йерархия. И, да не дава Господ, да изпаднеш в немилост пред тартора, че то можело и да те убие. Това вярно ли е, Женя? Толкова се страхувам за теб!
— Вярно е, Ната, вярно е, но ти не се бой за мен. Най-важното нещо в живата са парите. Който ги има, той е тартор. Аз имам много пари и не само в Москва, а из цяла Русия и дори в чужбина. За никого не е тайна, че парите ми са законни и не подлежат на конфискация. Така че няма кой да ме тормози. Отбиваш ли се при родителите ми?
— Разбира се, Женечка, посещавам ги всяка седмица и им звъня през ден. Не се безпокой за тях, всичко им е наред, само дето много се тревожат за теб.
— Кажи ми, в Москва всички ли повярваха, че именно аз съм убил Борис? Нима не се усъмни нито една жива душа?
— Не, Женечка, никой, освен мен, не вярва, че ти не си го направил. Ами че помисли си само — всички са те видели и даже преди смъртта си Борис е казал, че ти си стрелял в него. И върху твоите дрехи са открили следи от барут, а върху пистолета — микрочастици от вълнените ти ръкавици, с които обикновено работиш в гаража. Следователят ми показа всички документи. Как няма да повярваш на такива неща? И бих повярвала, ако не те обичах толкова силно. Разбери, Женя, аз не вярвам в твоята виновност не поради това, че уликите са слаби, а само защото не искам да повярвам. А в действителност уликите са…
— Разбрах — прекъсна я съпругът й. — Значи ти също си сигурна, че аз съм убил Борис. И ти като всички останали, ме смяташ за убиец. Готова си да се отвърнеш от мен. Е, какво, давай, няма да те задържам, устройвай си живота, както смяташ за добре. Само че преди това ми обясни защо в такъв случай се омъжи за мен?
— Но аз те обичам, нима не го разбираш? На мен ми е безразлично дали си убиец или не, дали си виновен или не си. Нека си виновен десет пъти повече, нека си убил сто души — все ми е едно — за мен ти си най-добрият. Искаш ли да ти кажа истината? Да, аз не вярвам, че ти не си убил Борис. Знам, че си го направил ти. Но това ми е безразлично, разбираш ли? Безразлично ми е. Аз те обичам и желая да бъда твоя съпруга, независимо дали си убиец или не. И от това, че лежиш в затвора, ти за мен не си станал по-лош. Ще продължавам да те обичам и ще те чакам толкова, колкото е необходимо.
Наталия прегърна съпруга си и притисна лице към раменете му. От черната му ватенка се разнасяше неприятна миризма, но тя не й обърна внимание. В този момент най-важно за нея бе да накара Евгений да й повярва.