Валентин Остриков задържаха под някакъв глупав предлог и Стасов видя, че той по външен вид абсолютно си прилича с Евгений Досюков. Разбира се, когато си отвореше устата, когато заговореше и започнеше да жестикулира, всички забравяха за тази невероятна прилика, защото братята близнаци, израсли и възпитани в различни семейства, действително много се различаваха. Но при желание различията напълно можеха да бъдат скрити, сходствата — да бъдат подчертани и единият да бъде взет за другия.
Остриков оказваше отчаян отпор, само че не задълго, защото срещу тандема Стасов-Каменская шансовете му бяха нищожни. Той, разбира се, не си признаваше и не разказваше нищо, но когато двойката от милицията детайлно му обрисува цялата картина, забележимо се оклюма.
— Когато си се качил в апартамента на Досюков — редеше Настя, — Наталия ти е отворила вратата и ти е дала дрехите на Евгений, ключовете от колата и пистолета му. В това време долу е хлопнала врата и се е чуло скимтене на куче. Наталия ти е казала, че това е съседът й Игор с кучето си, което се казва Лорд. Чия беше идеята да се възползваш от случая? Твоя или нейна?
Остриков мълчеше, но Настя никак не се впечатли от този факт.
— Няма значение. Ти си облякъл панталона и якето на Досюков, обул си обувките му, слязъл си долу, разменил си няколко думи с Игор, качил си се в колата и си се отправил да убиеш Борис Красавчиков. Застрелял си Борис, върнали си се на улица „Веснин“, постоял си във входа, допушвайки цигарата си, след това си се качил при Наталия, върнал си й вещите на Евгений, преоблякъл си се в собствените си дрехи и си изчезнал. Поне казаха ли ти защо е било необходимо всичко това?
— Тя много искаше да се омъжи за него — вяло запелтечи Остриков. — Той беше богат, кучият му син, но не искаше да се жени. А на нея й се щеше да го върже за себе си. Тъй че решихме да го прекараме и той да започне да храни въшките в килията и да сърба затворническата чорба. Взе, че стана. Но имайте предвид, гражданино началник, че ви го казвам просто така, а не за протокола. Няма да се подпиша, хич не се и надявайте. Смятайте, че нищо не съм си признал.
— Хич не ми и трябваш — презрително изкриви устни Настя. — Ако дочаквах вашите доброволни признания, не бих разкрила нито едно престъпление. Знаеш ли, Остриков, за какво са ни нужни признанията ви? Само за да разберем къде и какви доказателства да търсим. Това е всичко, за друго не са ни необходими. Така или иначе, ще изнамерим доказателства за вината, просто с признанията делото се движи по-бързо, а без тях — бавно. Но то все пак си върви, не се спира. Доказателства вече намерих, така че можеш сега да си мълчиш като гьон до пълно посиняване. А за обвинителната присъда твоето признание въобще не е нужно и съдбата на твоя роден брат е ярък пример за това. Загряваш ли?
Той рано осъзна, че природата го е надарила с ценна и рядка по онова време дарба. Днес с думите „екстрасенс“ и „мануална терапия“ няма да учудиш никого, но тогава, в края на петдесетте и началото на шестдесетте години, удивителните способности на младия доктор Виктор Лошчинин се приписваха изключително на неговия талант, на трудолюбието му и по никакъв начин не се свързваха с природните феномени.
Лошчинин умееше, прокарвайки ръце покрай тялото на болния, точно да намира огнището на заболяването и да определи размерите на поразената област. Смятаха го за превъзходен диагностик.
След като се насочи към гинекологията, той доста скоро разбра, че е в състояние да открива близнаците в четвъртия-петия месец на бременността. В ония години, ако и да бяха чували за ултразвук, то в диагностиката не можеха да го прилагат и Виктор Лошчинин разбра, че благодарение на своите способности става притежател на ценна информация, достъпна само на самия него. Би било глупаво, ако не се опиташе да направи от това пари. Хубави пари. Но за тази цел трябваше да стане главен лекар на родилен дом и той, московчанинът кореняк, направи всичко възможно и невъзможно, за да постигне целта си. Лошо бе, разбира се, че Чехов е толкова малък град, но затова пък Москва беше наблизо.
За да осъществи замисъла си, му бе необходима информация за бездетните семейни двойки, чакали дълго време реда си да си осиновят дете. Лошчинин се запозна с една служителка от Дом майка и дете в Москва. Тя се оказа доста полезна особа, тъй като много бездетни жени се обръщаха директно към нея, опитвайки се да й пробутат подарък или пари, за да получат по-бързо дете. Но опашката беше голяма и се чакаше много години.