Той я оттласна и отстъпи крачка назад.
— Значи и ти не вярваш — произнесе замислено. — Много жалко. Излиза, че ще ми се наложи сам да се сражавам за свободата си. Ти не си ми помощница. Е, какво, тогава ще бъда единак.
Наталия не издържа, на напрежението и се разрида.
— Женечка, аз ще направя всичко, ще наема най-добрите адвокати, ще им платя, те ще те измъкнат оттук…
— Не е необходимо, не желая да се занимаваш с моето освобождаване, щом като си убедена, че съм престъпник. Или ми вярваш и ми помагаш, или ще действам сам.
— Но, Женя…
— Край, Натка, времето ни свърши, хайде да се сбогуваме.
Влезе мрачен конвоен и отведе Евгений.
Наталия изтри сълзите си, изми лицето си на мивката, избърса се с носната си кърпичка, облече си якето и се отправи към перона. Щеше да пристигне в града към единадесет, може би и по-рано, а влакът за Москва тръгваше в един и четиридесет и пет. Може би щеше да успее…
Стоейки на студения вятър и примижавайки, за да предпази очите си от острите и бодливи снежинки, подгонени от виелицата, тя отново и отново извикваше в паметта си лицето на своя съпруг. Дявол да го вземе, колко приятно бе да мисли за Евгений Досюков като за свой мъж! Четири години бе живяла с него, беше заспивала и се бе събуждала до него, беше му приготвяла обяди, беше прала ризите му, беше го очаквала през вечерите, когато отиваше на приеми и банкети без нея. И четири години бе мечтала един прекрасен ден да й направи предложение. А той все не го правеше и не го правеше… И трябваше да му се случи такова огромно, нещастие, че Евгений Досюков — милионерът, президентът на акционерното дружество „Мегатон“ — да се ожени за Наталия Новикова.
А сега се оказваше, че тя въобще не го познава. Четири години бе споделяла леглото му, а така и не бе забелязала тази невероятна сила в него, която винаги бе приемала за късмет. Бе била уверена, че суровата присъда ще го сломи, а месеците, прекарани отначало в следствения изолатор, а после в колонията, много бързо ще го превърнат в нравствен инвалид, морален изрод — болен, слаб, изгубил способността си да се съпротивлява, погубил с дрога своето здраве и интелекта си. Но всичко се бе оказало съвсем не така. Въпреки огромната беда, която го бе сполетяла, той не беше увесил нос и се готвеше да се бори за своята свобода. И най-ужасното бе, че изискваше от съпругата си да вярва в неговата невинност.
Четири години Наталия Новикова бе обичала у Евгений Досюков две неща: властността и парите му. И от едното, и от другото той имаше по толкова много, че й бе било просто невъзможно да разгледа останалото.
Евгений беше доста посредствен любовник, не беше особено красив, имаше груб, понякога непоносим характер. Може би бе имал и някакви достойнства, но Наталия не бе ги забелязала, защото зрителният й ъгъл бе обхващал само властта и богатството му.
А сега, друсайки се в студената и мръсна електричка и спомняйки си краткото тричасово свиждане с мъжа си, за пръв път почувства нещо като уважение към него — към неговата несломимост, към волята и мъжеството му. Та нали не кой да е, а именно тя съвършено точно знаеше отговора на въпроса за неговата вина.
И този момент Наталия изведнъж осъзна, че няма да отиде при никакъв чернокож журналист.
Трета глава
В градската прокуратура с убийството на писателя Леонид Параскевич се занимаваше Константин Михайлович Олшански и поради това обстоятелство Настя трябваше да се примири с участта си, че й се налагаше да си има работа с делото на автора на любовни романи. А не й се искаше по една-единствена причина — Галина Ивановна Параскевич. Понякога се случваше между двама души да възникне остра нетърпимост, но от това положение можеше да бъде намерен изход, понеже щом нетърпимостта е взаимна, те се стараят да ограничат максимално контактите си, да ги направят колкото се може по-редки и краткотрайни. Само че тук случаят беше принципно различен. На Галина Ивановна много й харесваше майорът от милицията Анастасия Каменская. Впрочем на нея й харесваха всички хора, на които тя можеше да чете нотации и да им обяснява какво е лошо и какво не, и които безропотно я понасят. По силата на своята вродена интелигентност и на доброто си възпитание Настя си даваше вид, че внимателно слуша Галина Ивановна, а тя при пълна липса на критичен поглед спрямо самата себе си приемаше това за чиста монета.
„Боже мой, колко е приятно, че в нашата милиция са останали хора, които разбират как трябва…“ „Ако днешната младеж приличаше на вас, ние не бихме познавали множество беди и проблеми…“ „Точно такава жена като вас мечтаех да бъде съпругата на моя син…“