И ето сега, след смъртта на Льонечка, гласът му се причува на Галина Ивановна. Упрекваше я синът й, не можеше да й прости. Разбира се, Светлана вече един вид не беше член на тяхното семейство, живееше отделно, нямаше да идва в дома им.
„Така да бъде. По-добре да не ми се мярка пред очите.“ Галина Ивановна вдигна търкулналите се в снега чанти и потътри крака към къщи.
За да не замръзне, Настя си облече три пуловера — един по-тънък, тип поло, вторият — по-плътен, а третият — съвсем свободен, с дебела плетка и дълъг до коленете. След като загърна шията си с пухкав шал, тя нахлузи подплатената си шуба и си каза, че сега вече е в състояние да издържи ритуалната разходка с Иван Алексеевич.
Заточни я чакаше, както обикновено, на перона на метростанция „Измайловская“ — среден на ръст, суховат, с яке, наметнато над анцуга, и без шапка.
— Направо ме побиват тръпки, като ви гледам — усмихна се Настя, приближавайки се към него. — Да бих могла и аз да се науча как да не мръзна. А къде е Максим?
— Горе е, тича по павилионите. Търси новогодишен подарък за гаджето си.
Синът на генерала завършваше училище и се гласеше да кандидатства в същия този Московски юридически институт, за бедите и проблемите на който толкова добре беше осведомен Заточни. Иван Алексеевич сериозно се беше заел с физическата подготовка на Максим, защото нормативите на приемните изпити бяха доста сурови.
Излязоха на улицата и бавно поеха към парка. Скоро ги застигна задъханият Максим.
— Здравейте, лельо Настя — подхвърли бегом той и се понесе напред.
— Странно ми е, когато ме нарича леля — рече Настя. — Изведнъж започвам да се чувствам като старица. Нека вашият син се обръща към мен по име, съгласен ли сте?
— Не, не съм. Вие сте човек, с когото аз дружа, и се подразбира, че стоите на едно ниво с мен. Между него и вас дистанцията трябва да бъде такава, каквото е между мен и него. Ясно ли е?
— Ясно — въздъхна тя. В угода на вашите педагогически принципи аз съм длъжна не само да се самоизтезавам с ранно ставане от сън, но и да се състаря с петнадесетина години. Между другото, Иван Алексеевич, искам да ви задам един въпрос, който навярно би трябвало да ви го задам доста по-отдавна. Вие само двамата с Максим ли живеете?
Генералът помълча, после я погледна в упор и кратко отвърна:
— Да.
На Настя й стана неудобно, че го разпитва, но това все някога трябваше да стане. С Иван Алексеевич Заточни се бе запознала преди около две години, през март, когато се занимаваше с убийството, извършено в Информационния център. Единият от заподозрените се бе оказал подполковник Платонов, който работеше в управлението на Заточни. Бяха се сприятелили учудващо бързо и тя дълго недоумяваше защо толкова й се харесва този невисок, оплешивяващ мъж. Харесваше й до такава степен, че това вече граничеше с влюбеност. Именно тогава, през пролетта, двамата бяха започнали два пъти месечно — в неделя — да се разхождат в Измайловския парк. Бродеха по алеите, разговаряха, замислено мълчаха, а Максим или бягаше напред-назад, или правеше упражнения на висилката. Понякога на Настя й се налагаше да телефонира на генерала вкъщи, но нито един път слушалката не беше вдигната от жена. Нещо повече — за толкова месеци познанство Заточни нито веднъж не бе отворил дума за майката на Максим, нито за своята съпруга, затова на Настя й оставаше само да се губи в догадки женен ли е Иван Алексеевич и ако е женен, то за кого — за майката на своя син или за някоя друга. Женен? Разведен? Вдовец? Ерген, осиновил чуждо дете? Досега никога не й бе идвало на ума да го запита за това. А, ако се съдеше по краткостта на отговора му, генералът не беше разположен да се обсъжда тази тема.
— Анастасия, включиха ви към делото на Параскевич, нали? — наруши неловкото мълчание Заточни.
— Веднага — кимна Настя. — Само че не разбирам защо. Според мен, в окръжното прекрасно биха се справили и без нас. Та той не е нито банкер, нито рекетьор. Организираната престъпност, която вие толкова не обичате, тук няма нищо общо.
— Разкажете ми по-подробно.
— Леонид Владимирович Параскевич, двадесет и осем годишен, бил убит, когато излизал от асансьора в собствения си дом. Застрелян е с пистолет със заглушител. Трупът е бил намерен от съпругата на Параскевич — Светлана. Тя го е чакала, но не се е тревожела особено, защото Параскевич бил на гости у приятел. Около един часа през нощта отишла до прозореца да спусне щорите и видяла на улицата колата на мъжа си. Тя била точно под лампата и се виждала прекрасно. Светлана забелязала, че автомобилът странно проблясва, и след секунда се сетила, че снежецът вече е успял да го посипе, което според нея означавало, че е престоял там доста, повече от пет минути. Тя изскочила от апартамента и видяла мъжа си да лежи до асансьора. Ето ви и цялата прелюдия. От гледна точка на криминалистиката ситуацията е доста комплицирана.