— Съчувствам ви — много сериозно произнесе генералът. — А намерили ли са оръжието?
Че как иначе — отвърна Настя. — Вече няма такива глупаци, които да отнасят със себе си оръжието и да го скриват обратно в кухненското шкафче. То било там, редом с трупа. Един такъв симпатичен „Макаров“ със заглушител. И всичките му номера са изпилени. Това вече стана хубава традиция. Провериха го в куршумо-гилзотеката — чист е, не е „работил“.
— Да, съвсем лошо — кимна Заточни. — Значи така стоят нещата с убийството. А какво има около потърпевшия?
— Също не е много. Но в общи линии може да се измъкне нещичко. Леонид Параскевич е бил доста популярен писател. И знаете ли с какво сее прославил? С женски романи. Не с криминалета, не с фантастика, не със звездни войни и киборги убийци, а с женски любовни романи. Книгите му буквално се разграбвали. Започнал да пише преди пет-шест години и веднага се получило успешно. Още първото му произведение, което дамите си купили просто „за проба“, завладяло сърцата им сериозно и задълго. Оттук нататък те започнали да очакват романите му, разпитвали продавачите, молели ги да им запазят, щом се появи нещо новичко. До смъртта си Параскевич е написал двадесет и шест любовни истории и всичките са излезли от различни издателства в доста прилични тиражи. Всичко това добре, Иван Алексеевич, но в тази връзка мен ме интересува въпросът: бил ли е богат Параскевич и ако да, то къде са му парите, а ако не — то защо? На автор от класата на Леонид Владимирович издателствата би трябвало да заплащат най-малко по двеста долара на кола, а той е написал и издал повече от петстотин коли. Подчертавам — минимум двеста долара. А ако е както се полага, хонорарът му трябва да е четиристотин. Той е пишел невероятно бързо. И въобще е бил много талантлив. Съвсем сериозно ви говоря, Иван Алексеевич — добави Настя, забелязвайки как по устните на генерала пробягва иронична усмивка. — Не ме домързя и прочетох няколко негови книги. Подбрах двете първи, две с двугодишна давност и трите най-последни. Той наистина пише стабилно — минимум сополивене и удивително познаване на женската душа. Очевидно жена му постоянно го е консултирала. Та така, ако бяха му плащали по минималната прилична разценка, за пет години би спечелил повече от сто хиляди долара. А къде са те? Колата му е старичка и е купена още преди да започне толкова успешно да се издава. Жилището му излязло практически почти без пари, защото преди с жена си са живеели в двустаен апартамент, здравата опушен, сто години неремонтиран, но затова пък намиращ се в пределите на „Садовое колцо“. Новобогаташите са се изръсили за него толкова щедро, че парите са му стигнали напълно да си купи прекрасно тристайно жилище в нова сграда — наистина накрай света, докъдето още и метрото не ходи. Преселили са се десетина дена преди убийството и тъкмо започвали да си купуват нови мебели. Преди това пет години живеели скромно, не са ходили на почивка в чужбина, кожи и диаманти не са купували. Така че аз, както казват в Одеса, се интересувам да зная: къде са парите? Неутешимата вдовица на моя нескромен въпрос за парите отговори, че имали в наличност двадесетина хиляди, с които планирали да обзаведат жилището си, и може би, ако останело нещичко, да сменят колата с по-нова.
— И къде са тези пари? — е неочакван интерес попита генералът. — Вие направо ме заинтригувахте, Анастасия. Удаде ли ви се да изясните нещо?
— Уви, Иван Алексеевич, Има само една версия и тя не е моя, а принадлежи на съпругата на покойника, Светлана Параскевич. Тя твърди, че Леонид бил невероятно мек и интелигентен човек, на никого не можел да откаже, на никого не можел да каже „не“. Всички го мамели, а той на всички вярвал, тъй като се стеснявал да покаже недоверие. Накратко, Светлана Параскевич ми разказа, че след успешния му първи роман и след като вторият почти мигновено бил разграбен от павилионите, при Леонид дошъл негов приятел от ученическите години и, почервенял от смущение, му признал, че се занимавал с издателска дейност, но бизнесът му не вървял — или нямал добри автори, или просто съдбата не го била дарила с късмет. И нямало ли старият му училищен приятел Льоха да бъде така добър и да напише за неговото издателство нещо новичко, за да поукрепне малко фирмата му и да се изправи на крака. С новата книжка на Льоня, издадена в голям тираж, издателството щяло да успее да позакърпи поне основните си дупки. Само че нямало да може да му заплати голям хонорар, тъй като било много затънало в тинята. Какво щяло да му струва една книжка — само една книжка — той толкова бързо ги пишел. Два месеца и готово. С една дума, успял да го кандърдиса. Параскевич написал за него поредния си бестселър, издателството започнало да прави добри пари, а изплатило на автора хонорар от шестстотин долара — по четиридесет долара за кола. Отново дотичали, думи на благодарност му наговорили, горещо го молили да напише още нещо, за да стъпи, значи, издателството здраво на краката си. Даже и хонорара му увеличили — предложили му цели осемстотин долара за книжката. Той отново се съгласил. И тъй тръгнало по-нататък. Тези кучи синове усетили, че е лесно да се трогне Параскевич, особено ако при него дойде не съвсем чужд човек — далечен познат, но все пак познат. И всички поред започнали да му опяват за бедственото си положение и за това, че написвайки за тях само една книжка, ще ги ощастливял и ще ги облагодетелствал. И той се хващал на въдицата им. Не знам дали действително е бил толкова супердоверчив, дали е знаел, че го лъжат, дали не е можел да отказва, но е продавал труда си за такива жалки грошове, че даже е неприлично да се каже колко са. При това всички издатели, които са посещавали Параскевич с молбите си, използвали един и същ трик. Останах с впечатлението, че са се наговорили, обменяли са опит и са си поделяли печалбите от продажбата на тиражите. Защото цялата тази история прилича на добре организирана кампания.