— Не исках да ви обидя, докторе. Просто излагам фактите. Вие не забелязвате нищо, а аз бих желал да ви помогна.
— Карайте.
— И тъй, докторе, честно казано, Деби… вони… о, какъв темперамент! Спомнете си: асистентката ви откри миризмата на риба. Ако ни попитате, ние ще ви кажем, че от каютата на Деби винаги се носи рязка неприятна миризма на риба, а от нея самата буквално вони на треска. Можеш да полудееш… Казвам ви го във ваш интерес.
Галерс отпусна юмруците си.
— Разбирам ви. Но не ми става по-леко.
— Че защо толкова се впрягате? Ако тя си счупи крака и аз ви го кажа, нима ще се ядосате на мен? Просто с нея става нещо нередно, вследствие на което от нея вони на риба. Нима тя е виновна? Боже всемогъщи, нима трябва да ви го обяснявам, докторе?
— Но това ме засяга лично!
— Разбирам ви. И именно затова започнах разговора. Знаете ли, Деби не е единствената. Подушете и ще разберете, че същата миризма се носи и от капитана.
— Какво?
— Според думите на онези, които го познават отдавна, от него вони години наред.
Очите на Галерс заблестяха.
— Колко отдавна… боледува от това Деби?
— За пръв път го забелязах… ъ-ъ… някъде преди около два и половина месеца.
— Значи така!
— Какво има? — на свой ред се учуди Макгауън.
— Сега-засега не мога да установя нищо определено. Кажете ми, Мак, каква беше Деби преди това?
— За нищо на света не бихте я познали. Толкова ярка, весела, закачлива… Не позволяваше никакви волности на мъжете, но с удоволствие играеше ролята на тяхна по-малка сестра. И което е най-поразително, повечето членове на екипажа се отнасяха точно така към нея. Естествено от време на време някой лудетина не издържаше, но ние бързо го вкарвахме в правия път.
— А как се държеше тя в присъствието на баща си?
— Не изглеждаше много щастлива. Вие самият вече сте сте убедил, че той е в състояние да угаси дори Слънцето. Но преди поне разговаряше с нея. А сега никога не остават насаме, предпочита да контактува единствено по корабния интерком. И никога не яде заедно с дъщеря си.
В ума на Галерс се мярна догадка.
— Почакайте! Ами Пит Клактън? Това май не го е тревожело особено. Според показанията на Деби и баща й тъкмо когато е започнал припадъкът й, Пит е молил Евърлейк за ръката на дъщеря му. Нима това, което ми разказахте, не го е безпокояло? Или и той като мен е имал лошо обоняние?
Макгауън се усмихна, канейки се да пусне шегичка, но сетне произнесе съвсем сериозно:
— Не, обонянието му си беше съвсем наред. Само че в конкретния случай той беше абсолютно сляп. Пък и не можеше да бъде другояче — от него се носеше същата ужасна воня!
Прозвуча сигналът на интеркома. Макгауън стана.
— Викат ме. Довиждане, докторе.
Марк дълго бродеше по коридорите на звездолета, мрачно гледайки в краката си. Най-накрая спря, вдигна глава и остана поразен, че краката му несъзнателно са го отвели именно тук. Разбира се, бе по-добре да си тръгне, но той предпазливо почука на вратата на каютата. Отговор не последва.
— Деби? — тихо повика Марк.
Вратата се открехна. Вътре беше тъмно, обаче той можеше да различи бялата рокля и по-тъмния овал на лицето й.
Гласът на девойката бе тих и печален.
— Какво искате?
— Може ли да си поговорим?
Стори му се, че тя неочаквано затаи дъх.
— За какво?
— Не се правете на учудена. Много добре знаете, че вече няколко пъти се опитвах да говоря с вас насаме. Но вие ме избягвате. От дружелюбността ви не остана нито следа. Нещо се е случило. И то никак не ми харесва. Точно за това искам да си поговорим.
— Не! Няма за какво да говорим.
Вратата бавно се затваряше.
— Почакайте! Обяснете ми поне защо сте се изолирала от всички? Защо сте се затворила в себе си? Какво лошо съм ви направил?
Вратата продължаваше да се затваря. Той пъхна ръка в процепа и се помоли:
— Помните ли, Деби, „Пелеас и Мелизанда“? Помните ли какво казва Голад на Мелизанда? „Къде е пръстенът, който сложих на пръста ти? Знак за нашата женитба! Къде е?“
И преди девойката да успее да отговори, той я хвана за ръката и я измъкна на светло.
— Къде е пръстенът? Къде е пръстенът ви на девственица, Деби? Защо го няма на ръката ви? Какво е станало с него? На кого сте го дала?
Девойката тихо извика и се опита да измъкне ръката си. Галерс я задържа.
— Сега ще ме пуснете ли вътре?
— На баща ми няма да му хареса.
— Той няма да разбере. Разчитайте на мен, Деби. Няма от какво да се страхувате. И с пръст не ще ви докосна.
— Както и никой друг — внезапно рязко проговори девойката, сетне смекчи тона си. — Добре, влизайте.
Галерс се вмъкна в каютата и затвори вратата. Опипом намери ключа за осветлението и го включи. Сетне сложи ръце върху раменете й и забеляза, че от докосването му девойката се стегна и обърна глава настрана.