Галерс я откъсна от капитана и нямайки сили да сдържи отвращението си, я блъсна към стената. Сетне се наведе над баща й, за да прегледа раната на главата му, но трябваше да се изправи, за да отблъсне пак девойката. Разбра, че тя няма да престане, защото нещо неосъзнато я кара отвътре. Той я повали на пода и се опита да я върже с кабела от датчика на автодиагностика. Деби отчаяно го дереше и го хапеше и се наложи да я удари с длан в тила, а сетне с коляно под брадичката. Тя падна на колене и преди да успее да стане, беше вързана здраво. Галерс си пое дъх и върза и капитана, който вече идваше на себе си.
Сякаш някаква вътрешна сила се мъчеше да се изтръгне от Евърлейк, да разкъса плътта му като пренадут балон. Очите му се бяха изцъклили, устата — широко отворена, гърбът му бе извит като дъга…
— В името на всичко свято, Галерс — едва поемайки въздух, помоли той, — пуснете ме! Не ще го понеса! О, какъв срам!
Докторът се доближи до него, но капитанът навярно грешно разбра намеренията му и отново завика:
— Не, нямам това предвид! Не ме развързвайте! Не искам да го правя!
Стоманената броня на сдържаността му внезапно се пропука, лицето му се изкриви. А сетне, сякаш мускулите на лицето му бяха изсвирили само увертюрата преди експлозията на оркестъра на цялата му човешка същност, същите движения обхванаха и цялото му тяло.
Слисаният Галерс разбра, че Евърлейк има епилептичен припадък. Още не бе успял да се приближи до него, когато чу зад гърба си шум — девойката също започна да се гърчи. Марк бързо пъхна между зъбите й носната си кърпа, за да не си изхапе устните и езика. Щом първият пристъп премина (продължи някъде около половин минута), той извади кърпата, повдигна девойката и се приготви да й направи инжекция с глюкоза и лазарин. Вторият препарат беше стимулатор, влязъл в лечебната практика малко преди да го назначат на „Кралят на елфите“. Макар че инжекцията не гарантираше съживяването на труп, производителите на лазарина твърдяха, че е способен да извърши всичко друго. Единственото противопоказание беше слабо сърце. Ето защо Галерс уверено инжектира препарата и на двамата Евърлейк и приготви две спринцовки с инсулин, ако съдържанието на захар в кръвта започне бързо да расте. Не знаеше от кое по колко да им даде, но неголемият му опит с лечението на Деби и интуицията му подсказваха какво да прави, дори и да прекалеше с нещо.
Марк наблюдаваше внимателно как пациентите му се опомнят, защото според него механизмът на действие на лазарина не беше още достатъчно изучен. Нещо повече, веществото толкова бързо изгаряше в организма, че бе необходимо време да се разпознаят признаците на намаляване на съдържанието му, за да се направи незабавно втора инжекция. А трета се позволяваше само в особени случаи, при крайна необходимост.
Щом бузите и клепачите на капитана добиха нормален вид, Галерс го повдигна и го домъкна до стената. Сетне развърза Деби. При гърчовете кабелът се беше впил в тялото й и той изпитваше разкаяние, че й бе причинил ненужни мъчения. Макар че друг изход нямаше.
Девойката го погледна с големите си светлосини очи.
— Добре ли сте? — усмихна й се Марк.
— Малко съм отпаднала — прошепна тя.
— Съзнавате ли какво стана с вас?
Деби поклати отрицателно глава.
— Вярвам ви — каза Марк и се обърна към Евърлейк. — Необходимо е абсолютно точно да разбера какво стана всъщност с вас. Предполагам, цялата ремоитянска община е заразена с нещо, и то много сериозно. Прав ли съм?
Капитанът мълчеше. Суровата линия на челюстите му ясно показваше, че няма намерение да отговаря.
— Напразно се инатите. При следствието, когато ви приложат специален препарат, все едно ще проговорите. Но това ще стане едва на Земята, а аз искам да го зная сега, за да имам възможност да помогна на Деби. Когато заминем оттук, може би никога няма да се върнем на Мелвил. Най-вероятно ще настанят дъщеря ви в клиника и няма да я пуснат оттам, докато не се изясни окончателно характерът на заболяването й. А ако имам всички данни сега, ще мога да й окажа медицинска помощ, която навярно ще я излекува. В противен случай…
Той се вгледа с надежда в лицето на капитана, обаче не забеляза никакви признаци вкаменените му мускули да се отпуснат.
— Значи така. Имам намерение да направя нещо. То ще бъде жестоко за Деби, но поне ще ви принуди да говорите… Извинявай, скъпа — пошепна той на девойката.
Сетне бързо я взе на ръце и преди тя да успее да протестира, я понесе към баща й.
— Не правете това! — закрещя Евърлейк, като разбра намеренията му. — Дръжте я далеч от мен! Всичко ще ви разкажа! Всичко, което искате!