Галерс пусна Деби. Тя го погледна с укор, отиде олюлявайки се до масата, седна и отпусна глава върху ръцете си. Евърлейк я гледаше с болка.
— Вие сте същински дявол! — процеди през зъби. — Открихте единствения начин да ме принудите да проговоря. Знаехте, че няма да го понеса!
Галерс запали цигара с треперещи ръце.
— Вярно е. Затова хайде да си поприказваме.
Капитанът говори цял час. Прекъсна разказа си само два пъти — да пие вода и когато Галерс им направи по още една инжекция с глюкоза и лазарин. Като свърши, облегна се на стената и се разрида.
— Значи това нещо се нарича онерс — по името на лекаря Гидиън Онерс, първия човек, когото е поразило — резюмира Галерс. — Доколкото разбрах, тези онерси са паразити, които пронизват с микроскопичните си пипалца, подобни на нишки, всички меки тъкани на „домакина“ си, сякаш омотавайки го с паяжина. Образуват същата тъкан, както клетките на човешкия мозък. И като мозъка ни онерсите се хранят изключително със захарта от кръвта.
Евърлейк кимна. Галерс крадешком погледна Деби и веднага обърна глава — в изцъклените й очи беше застинал ужас, а кожата й бе станала мъртвешки бяла. Девойката разбра, че в цялото й тяло е инфилтриран чужд организъм, че тя е само скеле, върху което плете паяжината си вампирът. Не може да бъде спрян с никакви средства, а я кара да прави неща, които тя не би направила при никакви обстоятелства…
Докторът се зачуди дали психиката й ще издържи чудовищното напрежение, на което постоянно бе подложен капитанът. Не, няма да издържи. Но баща й, докато все още беше със здрав разсъдък…
Галерс отново заговори много бързо, за да отвлече вниманието й:
— Не е чудно, че рентгенът не показа нищо. Нишките са толкова тънки, че е невъзможно да се открият при обикновено сканиране. Доколкото разбрах от разказаното за изследванията на Онерс, преди да полудее, върху себе си и върху другите, паразитът се разпространява из тялото на „домакина“ от мъничка, лишена от мозък главичка, разположена в стомаха. Към главичката е прикрепена торбичка за размножаване. След като се вкорени, онерсът разпръсква една от малкото си специализирани структури в строго определена посока. Ако е попаднал в тялото на мъж, от торбичката се насочва тръбичка, дебела колкото косъм, към мъжките семенници. Ако е в женско тяло — към женските органи за размножаване. И, разбира се, прави това чисто инстинктивно. Инфилтрираният организъм издава характерната миризма на риба. „Домакинът“ я изпуска както с дъха, така и с кожата си. Щом един „домакин“ се приближи до друг толкова, че да усети миризмата, обонятелните органи на онерса също я усещат и чрез контактите си с човешките неврони изпраща импулси, възбуждащи парасимпатичната нервна система, която определя чувствените усещания, и в свързаните с нея жлези. Това предизвиква непреодолимо полово влечение и никакви морални забрани вече нямат никакво значение — онерсите са способни да ги разрушат до корен. Както разбрах, доктор Онерс е един от първите заселници на Мелвил. Твърд ръководител, порядъчен човек с безукорно поведение. До деня, в който го хванали с младичка девойка. Разследването показало, че от него вече са забременели немалко жени. Както по-късно се изяснило, всички били заразени с паразита. От Онерс или независимо от него — така и не разбрали. Междувременно докторът съпоставил появата на рибената миризма с аморалното поведение и открил какво се е вселило в него и в мнозина други. Направил аутопсия на няколко „домакини“ и отделил соматичната структура на паразита. През дългата година на „покаяние“, облечен целият в черно, той отново и отново ставал жертва на непреодолимите желания на вампира. Затова го изпратили вдън гората и го настанили заедно с други заразени в охраняван лагер.
Евърлейк кимна.
— Там отиват всички, в които се е заселил онерсът. Прогонват ги за през целия им останал живот.
— Най-ужасното сигурно е, че им забраняват каквито и да било телесни контакти със себеподобните си.
— Да — изстена капитанът. — Те са обречени през целия си живот да изпитват усещането за предстоящ взрив и страх, че това всеки момент ще стане. Мъчението става още по-страшно, защото уверяват нещастниците, че страдат заради греховете им през този и през другите си животи.
— И вие вярвате ли на това? — попита го Галерс.
— Естествено.
Докторът знаеше, че на човек с подобен начин на мислене е безсмислено да се доказва каквото и да било. Заразените хора страдат главно заради невежеството и завесата на тайнственост, с която старейшините на ремоитите са оградили общината от външния свят. Те прекрасно разбират, че онерсите са създания от плът и кръв, които се подчиняват на определени физиологични подбуди, наричани инстинкти. И въпреки всичко упорстват и обвиняват хората, приютили в телата си тези паразити, наричайки това наказание за техни или дори на прадедите им прегрешения.