Капитанът погледна дъщеря си и замълча замалко.
— Когато започна пристъпът на Деби и на Клактън, разбрах какво съм направил. Трябваше да им разкажа какво ги очаква. Чувствах се много виновен, но не биваше да се отпускам. Не вярвах на Клактън. Съвсем отскоро беше прегърнал вярата в Ремо. Начинът му на мислене беше все още чужд на нашия и другояче разбираше обществения дълг. Би могъл да се разприказва пред властите. И… Повтарям, не му вярвах и не исках той да се свърже с дъщеря ми.
Галерс внимателно се взря в очите на Евърлейк. Зад монотонния словесен поток той усещаше едва сдържан лют гняв.
— Като си дадох сметка, че Клактън за нищо на света няма да прекрати опитите си да се среща с дъщеря ми, реших, че… още една… още една смърт няма да направи прегрешенията ми по-ужасни, отколкото вече бяха. Затова го вързах, натиках го в спасителната лодка и я изпратих към земната атмосфера. И едва след това съобщих на Лунната станция за болестта на дъщеря ми. Естествено трябваше да се правя на неосведомен за състоянието й.
Галерс прочете върху лицето на Деби същия въпрос, който се въртеше на езика му.
— Как успявахте да избягвате въздействието на онерса, когато бяхте до Деби преди и след припадъка?
Евърлейк затвори очи.
— Един истински мъж е способен да издържи много неща. — В гласа му прозвуча гняв. — Повече нищо не ще ви кажа. Можете само да се досещате защо тогава не съм бил подвластен на онерса и му се поддадох едва сега. Когато знаех, че ще трябва да се срещна с Деби лице в лице, се подготвях по съответния начин за срещата. Но… Не, Галерс, нека не говорим повече за това. Според мен и без това много ви казах… наговорих… и извърших… повече от достатъчно.
Марк беше абсолютно съгласен с него. Погледна Деби, която все още седеше до масата, и я погали по рамото.
— Ще се върна, скъпа. Много съжалявам, че ми се налага да предам баща ти на властите, но не може иначе. Разбираш ли ме?
Тя кимна и сякаш преодолявайки някакво вътрешно противодействие, леко докосна Марк.
Той отиде в радиорубката, свърза се с агента на „Саксуел“, докладва за възникналата ситуация и след двадесет минути се върна в лабораторията. Върху купчината срязани жици се мъдреха секачки. Деби седеше до масата.
— Каза ли къде отива?
Тя вдигна разплаканите си очи.
— При езерото. Вече сигурно е по средата му.
— Значи няма смисъл да изпращам да го търсят?
— Естествено. Все едно няма да успеят. А и аз не искам да успеят. Това е най-доброто. Той обичаше „Кралят на елфите“ дори повече, отколкото мен, и не би могъл да живее, затворен в лудница.
— Знам. Но се учудвам, че не е взел и теб.
— Татко каза, че аз имам за какво да живея. Самият той не можа да понесе мисълта, че всичко, което е направил, е било напразно.
Тя протегна лявата си ръка към Галерс.
— Преди да тръгне, ми върна това. А пък аз бях сигурна, че е останала у Пит…
На пръста й блестеше масивна златна халка с щит, отбиващ хвърлено копие.
Щом карантината беше обявена и всички ремоити, служещи в Космоса, бяха издирени и проверени, Галерс се захвана за работа. Стигна до извода, че като извънземно животно, и то с тясноспециализирана физиология, онерсът не би могъл толкова бързо да се приспособи към човешката анатомия, ако не е обитавал предварително в човекоподобни същества. Оттук следваше, че на Мелвил съществуват такива.
Така и излезе. На другите континенти на Мелвил имаше обитатели хуманоиди, с които земляните нямаха почти никакви контакти вследствие на политиката на ненамеса, провеждана от Земното правителство. Тя забраняваше на космическите компании да имат вземане-даване с аборигените, докато те не бъдат прецизно изследвани от антропологични експедиции. А през последните петдесет години не се е и появявала такава необходимост. На самите ремоити е било позволено да се заселят на планетата, защото техният континент още не е бил открит, още по-малко пък населен от коренните жители, чието ниво на развитие съответстваше на земното Средновековие.