Галерс беше принуден да се съгласи. Такава седефена, красива кожа никога не беше виждал. Сега, когато нормалният цвят на лицето й се върна, девойката се превърна в истинска красавица. Разбира се, скулите й все още бяха изпъкнали и не би било зле малко да понапълнее, обаче фигурата й бе превъзходна, а всички части на тялото и лицето — пропорционални.
Марк се усмихна на себе си, доволен от проведения клиничен преглед на женската красота, и побърза да се върне към задълженията си.
— Това усещане за експлодиране през цялото време ли не ви напуска?
— Да. Дори когато се събуждам посред нощ.
— Какво правехте, когато го забелязахте за пръв път?
— Гледах видеофилм — „Пелеас и Мелизанда“. На Дебюси.
Галерс се усмихна.
— Сродна душа! Обичате ли опера? Ще си поговорим за това по-късно, когато се почувствате по-добре. Днес толкова рядко се срещат истински ценители… Разбирате, нали? Помните ли онова място в началото на първо действие? „Не бойте се, защо от мен да се боите? Кажете ми — да плачете какво ви тук принуди?“ — тихо запя той.
Девойката обаче не откликна тъй, както му се искаше. Долната й устна ситно затрепери, сините й очи се напълниха със сълзи и неочаквано тя се разрида.
— Нещо лошо ли направих? — смути се Галерс.
Момичето зарови лице в шепи.
— Извинявайте, ако съм ви обидил. Просто ми се поиска малко да ви поразведря.
— Не е там работата — отвърна девойката с треперещ глас, но вече поуспокоена. — Просто се радвам, че има с кого да си поговоря, че някой е до мен… — Малката красива ръка плахо се протегна, но насред пътя спря. — Вие… вие нали не смятате… че в мен има нещо неприятно, нали?
— Не смятам. И защо мислите така? Никога досега не съм виждал толкова красива девойка като вас. Освен това се държите много скромно.
— Нямам това предвид. Не обръщайте внимание. Ако вие не… Едва сега… През последните три години не съм разговаряла с никого, освен с Клактън и с баща ми. Сетне татко ми забрани…
— Какво ви забрани?
В скороговорка, сякаш се боеше, че някой ще влезе и ще й попречи, тя изстреля:
— Да разговарям с Пит. Това стана преди два месеца. Оттогава…
— Нима?
— Да. Оттогава дори татко говори много малко, а аз имах възможност да поговоря насаме с Клактън само веднъж. А сетне изгубих съзнание. Всъщност… — Тя се поколеба, но се пребори със себе си и решително изговори: — Всъщност изгубих съзнание, когато говорех с него.
Галерс взе ръката й и я погали. Тя се смути, но не отдръпна ръката си. Пък и самият той се учуди как реагира на докосването до нейната кадифяна кожа. И му се наложи, затаил дъх, да скрие истинското си усещане — и на възторг, и на състрадание.
— Кой е този Пит Клактън? — попита Галерс и отново се учуди, че изпитва вътрешно вълнение заради този момък, който е означавал нещо за нея.
— Вторият помощник-капитан, навигатор. По-голям от мене, но е добър, много добър.
Марк очакваше по-нататъшни обяснения, но Дебора Евърлейк изглежда вече се разкайваше за своята откровеност и непринуденост. Прехапа устна и с празен поглед се взря някъде далеч. И както често се случва с хората със светлосини очи, този празен поглед повече приличаше на животински или на восъчна кукла, отколкото на жив човек.
Никак не му хареса, защото лиши девойката от красотата й. Ето къде се крие единственият недостатък на светлите очи. Може би именно заради това той предпочита тъмнооките жени.
Марк се почувства неудобно и стана.
— Ей сега ще се върна.
Отвори вратата и едва не се сблъска с капитана. Той не му обърна никакво внимание и влезе в каютата, сякаш вратата се бе отворила автоматично от сигнала на фотодатчика.
Спомняйки си суровото му лице, Галерс си помисли, че само видът му е достатъчен да разболее дори здрава девойка.
— Рода — каза той, когато вратата се затвори зад гърба му, — вие…
И не завърши думите си.
Неистов женски вик го прекъсна. Марк понечи да се върне, но го спря силната жилава ръка на Респолд.
— Сигурно баща й й е разказал какво се случи.
— И по-точно? — попита Галерс, досещайки се.
— Дъщеря му не знаеше, че изчезналият е именно Пит Клактън.
Марк изруга.
— Ама че животно! Нима не можеше по-внимателно да й каже?
— Останах с впечатлението, че той бързаше да й го каже — забеляза Респолд. — Поинтересувах се дали тя знае и пожелах самичък да й кажа, но капитанът не искаше да слуша аргументите ми и побърза да дойде тук. Последвах го, защото се досещах за намерението му.
— И сега какво?
— Не знам. Разбирате ли, той си призна, че последен е видял Клактън, един час преди да изчезне. Но това съвсем не е достатъчно да си правим някакви изводи.