След няколко секунди започнаха сериозни конвулсии и стрелката на един от уредите се стрелна като ракета към критичния праг. Бедрата й се разлюляха, конвулсивно треперейки. Лицето й се изкриви сякаш от мъчителна болка, главата й се мяташе по възглавницата. Това показваше каква страхотна борба се води вътре в организма й и колко й е тежко да превъзмогне чувството на страх и срам от голото си тяло.
Галерс се досети за това и даде знак на Рода да хвърли един чаршаф върху девойката.
— Не бива да се борите, Деби — молеше пациентката си. — Вие просто подлагате организма си на ненужно износване, изгаряте азефина и не му давате възможност да изпълни предназначението си. Отстъпете!
— А според вас какво се опитвам да правя? — изплака тя.
— Само ви се струва, че отстъпвате, а в действителност се противите. Отпуснете се. Това ще подпомогне действието на препарата. Не ни обръщайте внимание. Ние не сме ви съдии.
— Ще се опитам.
Но стрелката си оставаше на същото място, в твърде опасна зона.
— Деби, ще се обърна с гръб към вас и ще наблюдавам уредите. Искате ли?
Девойката кимна. Само секунда след като лекарят се обърна, тя извика, сетне още веднъж и още веднъж. Стрелката бързо запълзя надолу. Марк се усмихна. Първата фаза завърши. Скоро стрелката отново ще запълзи към опасната зона, ще настъпи нов стадий на борбата и ако девойката пак победи, ще се върне тържествуващо в средата на скалата.
Така и стана. Известно време Деби лежа неподвижно, дишаше тежко и простенваше. После се разрида, и то така, както никога преди. Галерс слушаше мълчаливо, само от време на време вмъкваше някоя дума, за да й напомни за изчезналия. И всеки път бе възнаграждаван с нов взрив от ридания, което много го задоволяваше. Докрай ще изстиска този печален епизод. В него обаче се надигна вълна от ревност към този човек, чието тайнствено изчезване бе станало причина за толкова силна психологическа травма.
След малко Галерс инструктира Рода какво да прави по-нататък, а самият той започна да преглежда Деби за някакви увреждания. Тя покорно му се подчини, но очите й бяха затворени, сякаш девойката не искаше да срещне погледа му. Той я погали по рамото и я попита дали иска успокоително, за да заспи.
— Най-странното е — едва изрече Деби, — че аз наистина се чувствам отпочинала, сякаш този… как го нарекохте… азефин ми е помогнал. Май ще заспя много лесно. И няма да ме мъчат кошмари.
— Тук медицината няма нищо общо — отвърна Галерс. — Вие сама извършихте всичко. Инжекцията просто помогна да излезе навън онова, което трябваше да излезе.
Той оправи чаршафа под брадата й.
— Ще изпратя сестра да стои при вас, докато се събудите. Нали нямате нищо против?
Девойката сънено се усмихна.
— И никой няма да ме буди, нали?
— Никой.
Дори баща й, капитанът на звездолета — закле се Марк пред себе си.
— Приятни сънища.
Той тихо притвори вратата и като пъхна ръце дълбоко в джобовете на престилката си, закрачи бавно към радиорубката. По пътя го срещна Респолд. Очите на детектива блестяха.
— Има новини, Марк! Радарът на спътник №5 току-що предаде съобщение, че преди два часа е бил регистриран предмет колкото спасителната лодка на „Кралят на елфите“, който влязъл в земната атмосфера. Точно когато — според нашите предположения — е изчезнал Клактън.
Лицето на Галерс веднага стана сериозно.
— И какво?
— Врязала се е в атмосферата с такава скорост, че е избухнала като болид. Което не е успяло да изгори, е паднало в Тихия океан.
Марк стоеше на изходната рампа на концерна „Саксуел Стелър“. Всичко, което му бе позволено да вземе със себе си на борда на „Кралят на елфите“, се поместваше в два големи куфара. Малко по-далеч Рода Ту се прощаваше с приятелите си. До него стигаха откъслеци от разговора, който му се стори твърде забавен: една приятелка й разказваше как може да си хване мъж на Уиндънули. Съветът не беше лош, макар че самата тя и досега не си беше хванала никого.
— Що се отнася до мен, миличка, аз по-добре да си остана тук, в цивилизования свят, и да се опитам да направя нещо по въпроса на това място. В краен случай ще си издействам разрешение за бигамия. Съществува вероятност, нали, мъжът да ме направи първа жена и…