От библиотеката на Сузи Шанд Елза успя да пренасочи разговора към аудито на Амилия, докато двамата с Кел следваха таксито по пътя за Солсбъри. На Венсан му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че е напълно компрометиран. Люк му разказа всичко: че „онзи тип на ферибота е офицер от МИ6“, че „Юнияке е псевдоним на Томас Кел“, че „Кел е разговарял с Дьолестр в Париж и е разбрал за двете погребения“. Люк и Валери бяха сигурни, че Амилия е знаела за измамата „от поне пет дни“. Затова го бе поканила в къщата си в провинцията - не за да се опознаят по-добре, а за да научи кой стои зад заговора с отвличането на Мало. Венсан попита дали МИ6 знаят, че Франсоа е техен пленник.
- Допускай, че знаят всичко - беше отговорът на Люк.
Седнала до Кел на предната седалка, Амилия поклати глава.
- Никога няма да се доберем до Франсоа. През следващите четирийсет и осем часа ще го скрият някъде другаде, ако не го убият междувременно.
- Не е задължително - каза Кел, но оптимизмът му нямаше на какво да се опре. Ако Елза не успееше да засече с по-голяма точност източника на съобщенията, изпращани от Люк и Валери, надеждите им за успех бяха нищожни. Той подозираше, че Франсоа се намира някъде в радиус от седем до десет километра около Сал сюр л’Ер, селото в Лангедок-Русийон, където Арно бе оставил Венсан с таксито, но без точни координати шансът да го открият беше колкото да заснемат от безпилотен самолет вътрешността на пещерите в Тора Бора. Единствената им надежда беше Венсан, но при наличието на не повече от двама специалисти по проследяване Кел съзнаваше, че вероятността да открият мястото на срещата клони към нула. Как можеше да очаква от Харолд и Елза - двама технически специалисти с базисни познания по физическо проследяване - да тръгнат по петите на Кукувицата, без онзи да ги забележи?
В таксито пред тях Венсан вече бе затворил телефона на Люк и чертаеше маршрути за изчезването си.
- Виж - каза той на Харолд, - това беше шефът ми. Има промяна в плана. Трябва да стигна колкото се може по-бързо до железопътна гара.
- Аз пък си мислех, че ще те карам до Лондон - отвърна Харолд, който играеше с наслада ролята си. - Освободих си целия ден...
- Прави каквото ти кажа - отвърна Венсан на безупречен английски, с гневно треперещ глас. - Ще ти платя за цял ден.
Амилия се пресегна и увеличи звука, за да чуе отговора на Харолд.
- Добре де, добре. Само по-кротко, няма що да ми се репчиш толкоз. Ти си тоя, дето не знае какво иска, не аз. -Шумът на колата и смущенията във връзката заглушаваха думите му. - Солсбъри добре ли е за мосю? Щото и от Тисбъри тръгват влакове за Лондон, ако предпочитате.
- Просто ме закарай до най-близката гара.
На петстотин метра пред таксито с друга кола пътуваха Кевин Вигърс и Дани Олдрич. Наближаваха Уилтън, когато Кел им се обади по радиото.
- Чухте ли това?
- Да, чухме - отвърна Вигърс.
- Харолд ще закара Кукувицата в Солсбъри. Ако ще се опитва да се откачи от нас, там ще го направи.
- Ясно.
Цяла нощ Кел се бе опитвал да предвиди как ще постъпи Кукувицата, след като разбере, че е разкрит. Инстинктът му щеше да го подтикне да се завърне колкото се може по-скоро на френска земя. Но как? Освен големите лондонски летища имаше полети за Франция от Саутхамптън, Борнмът, Ексетър и Бристол. Беше малко вероятно Венсан да се отправи директно към „Сейнт Панкрас“, без да се постарае да се освободи от опашката си, но той можеше да хване „Юростар“ за Париж и от две гари в Кент - в Ашфорд или Ебсфлийт. Имаше и възможност да наеме кола и да я качи на товарния влак под Ламанша при Фолкстън, но Венсан вероятно знаеше, че МИ6 разполагат с технология за разчитане на автомобилни номера и щяха много бързо да засекат местоположението му. А ако вземеше влак от Солсбъри, по-късно щеше да направи връзка с някой от експресите за Париж.
- Мислиш ли, че ще вземе влака? - попита Амилия.
- Да изчакаме, и ще видим - отвърна Кел.
В покрайнините на Солсбъри, докато наближаваха прочутата катедрала, Венсан обяви, че му е нужен банкомат, за да изтегли пари. След три минути Харолд спря пред един клон на банка „Сантандер“ близо до центъра.
- Би ли изчакал тук? - попита Венсан и отвори вратата, оставяйки куфара и лаптопа си на задната седалка.
- Тук сме на двойна жълта линия, приятел - отвърна Харолд. - Ще се бавиш ли дълго?
Отговор нямаше. Харолд проследи с поглед французина, който пресече шосето, заобиколи една възрастна двойка и се нареди на късата опашка пред банкомата.
- Паркирал съм пред едно кино - докладва той. - В стил псевдо-Тюдор, отстрани има клон на „Сейнсбъри“. -Харолд говореше сякаш на себе си в празния автомобил, като се молеше радиовръзката да работи. Постави малка слушалчица в ухото си и се извърна назад, като се мъчеше да се ориентира. - В този участък улицата е еднопосочна, мисля, че се казва „Ню Канал“. Зад мен има „Маркс енд Спенсър“, до него „Старбъкс“.