През шума от статичното електричество се чу гласът на Амилия:
- Знаем къде си, Харолд. Том в момента завива. Да, виждаме те. А къде е Кукувицата?
- Отсреща през улицата, тегли пари от банкомата на „Сантандер“. Остави всичко на задната седалка. Куфара, лаптопа. Взе си само портфейла.
- А паспорта? - попита Кел.
- Ще трябва да проверя.
- С коженото яке ли е? - Това беше Олдрич, паркирал с Вигърс на пазарния площад, на триста метра по-нататък.
- Потвърждавам - отвърна Харолд.
В якето имаше проследяващо устройство, което лично той бе зашил под хастара предишната сутрин.
- Скоро ще го свали - промърмори Амилия.
Така се и оказа.
Мисли, повтаряше си Венсан. Мисли.
Той вкара в банкомата три карти една след друга, като от всяка изтегли по четиристотин лири. Сърцето му блъскаше в гърдите, обливаше го студена пот. Съзнанието, че се е оставил да го направят за смях, го изпълваше с дива ярост; искаше да открие Амилия и да я унищожи, както тя го бе унищожила. От колко ли време знаеше? От колко ли време онези го разиграваха като маймуна?
Мисли.
Кукувицата натъпка последната пачка пари в задния джоб на джинсите си и погледна встрани, към клона на „Маркс енд Спенсър“. Сигурно беше отворен в неделя сутрин, с малко късмет би могъл да се измъкне през задния вход. Таксито беше зад гърба му през улицата; той се обърна и погледна назад. Шофьорът свали прозореца и подаде глава.
- Рече ли нещо, приятел?
Дали и той не беше един от тях? Дали не беше част от екип от десет-дванайсет специалисти по оперативно наблюдение и проследяване, разположени около центъра на Солсбъри? От този момент нататък Венсан трябваше да вижда заплаха във всекиго.
- Искам да си купя сандвич от „Маркс енд Спенсър“ - извика той през уличното платно, като посочи към магазина. - Можеш ли да ме изчакаш още две минути?
Чу отговора на шофьора:
- Казах ти вече, пич. Нямам право да спирам тук.
За момент се замисли дали Амилия не беше единствената, която бе тръгнала подире му. В мозъка му се блъскаха много въпроси, много променливи, с които трябваше да се съобрази. Спомни си думите на Люк по телефона: Допускам, че знаят всичко. Събитията се бяха развили толкова внезапно, положението беше направо безнадеждно. Венсан се опита да си припомни какво го бяха учили в Академията, но оттогава беше минало много време, а и главата му вече не го слушаше. Не са ме подготвяли за такава ситуация, помисли си той и насочи гнева си към Люк и Валери, защото от самото начало цялата налудничава операция беше тяхна идея. Как си мислеха, че ще им се размине? Или може би той, Венсан Севен, щеше да опере пешкира за всичко? Дали се готвеха да си измият ръцете с него?
Мисли. Вратите на „Маркс енд Спенсър“ бяха автоматични и Венсан се озова в едно продълговато, осветено от неонови тръби помещение, пълно с нощници и камизолки и с местни домакини, отегчени деца и тътрузещи крака съпрузи. Тръгна по знаците нагоре към мъжкия отдел, в подножието на ескалатора се спря и погледна назад, търсейки опашка. Дали и Томас Кел беше някъде наблизо? Още на ферибота Венсан беше предупредил Люк, беше му посочил Стивън Юнияке като евентуален източник на заплаха.
И тъкмо това го вбесяваше най-много. Всичката му работа, целият му талант, всичко, което бе вложил в тази операция, щеше да отиде на вятъра само заради немарливостта на Люк. Как се бяха оставили да ги надхитрят толкова леко? Той е само един скучен английски консултант, бе му казала Валери. Имаш мания за преследване. Преслушахме телефоните му, проверихме в компютъра му. Англичанинът е чист.
Венсан стигна горната площадка на ескалатора, като се питаше колко ли време щеше да мине, преди шофьорът на таксито да тръгне подире му. Можеха да го арестуват дори само за това, че не си бе платил. Намери мъжки чорапи, бельо, чифт мокасини, дънки, червена риза без ръкави, черен пуловер с шпиц деколте, сако от туид. Все евтини грозни дрехи, не в негов стил, не дори и в стила на Франсоа. Купи си и кожена чанта за през рамо, като заплати за всичко в брой. На долния етаж имаше супермаркет и той си взе сандвич, защото не знаеше кога пак ще има възможност да се нахрани, а също и еднолитрова бутилка минерална вода, от която изгълта една трета още преди да стигне до касата. От постоянното чувство на страх и притеснение сякаш кожата му се беше изпънала. Продавачките му се усмихваха, някаква млада майка се опита да улови погледа му. На Венсан не му беше до флирт. Той отново мразеше жените, презираше тези лукави същества; един мъж никога не може да им има вяра, още по-малко, когато се усмихват и говорят мили думи. Думите нищо не значат. Дори една майка може да излъже сина си. Та аз вече не съм Франсоа Мало, напомни си той, но все още се чувстваше в кожата на другия, опитваше се да я свали, но тя сякаш бе впримчила душата му. Аз съм Венсан Севен и играта приключи. Идват да ме спипат.