Мина през отдела за дамско бельо - от рекламните плакати загорели модели хвърляха съблазнителни погледи - и намери изхода, който го изведе на тясна уличка. Право напред имаше пекарна; вдясно - паркинг за коли, около билетните автомати се навъртаха хора с пазарски торби; вдясно се виждаше открита пешеходна зона с клонове на търговски вериги. Мисли. Венсан провеси кожената чанта на рамо и тръгна на запад, като се оглеждаше за бистро или хотел, където можеше да се скрие. Мина под някакъв надлез и навлезе в друга пешеходна улица. Напред, до затворен клон на „Улуърт“ със заковани прозорци, видя оживено кафене с маси вътре и на тротоара. „Бостън Тий Парти“ - прочете той табелата. Влезе през вратата, срещна погледа на келнерката - фалшива блондинка с къса коса -и попита дали може да ползва тоалетната.
- Няма проблем - отвърна тя с акцент някъде от Източна Европа, може би от Полша. И му посочи с ръка към горния етаж.
Венсан се разбърза, понеже беше притиснат в ъгъла и всеки миг можеха да го хванат. Отиде в тоалетната, заключи вратата и започна да се съблича. Извади новите си дрехи от кожената чанта: бельото, чорапите, мокасините, ризата без ръкави, сакото. Остави портфейла и телефона си в черното кожено яке, което закачи на куката от обратната страна на вратата. В единия ъгъл на тоалетната имаше кашон с нахвърляни вътре празни бутилки от почистващи препарати. Той натъпка старите си дрехи в него. Трябваше да изчезне безследно. В началото на операцията в различни тайници из Лондон му бяха оставени три паспорта точно за такива непредвидени обстоятелства. Поне в това отношение Люк бе проявил малко далновидност. Единият от паспортите се намираше на Пети терминал на „Хийтроу“. Ако никой не го беше намерил междувременно, щеше да се измъкне с него. Трябваше само да се добере до летището.
Повече от десет години Амилия Левин си купуваше чорапогащи и готова храна от този конкретен „Маркс енд Спенсър“. Познаваше вътрешното разположение на магазина и знаеше, че Кукувицата ще намери изхода към паркинга и ще се измъкне оттам, ако не го открият междувременно. Затова изпрати Олдрич да го причака отзад, а Кевин Вигърс остави колата на площада, за да наблюдава входа откъм Ню Канал Стрийт.
Кел и Амилия бяха паркирали отстрани до таксито на Харолд и се опитваха да се свържат с Олдрич по радиото. Вигърс, на двайсетина метра от тях през улицата, вече седеше на автобусната спирка с такъв невъзмутим вид, сякаш всеки ден от години насам чакаше автобуса по едно и също време. Междувременно Кел се бе обадил по телефона на Елза и й бе казал да отпътува с първия възможен полет за „Шарл дьо Гол“, изхождайки от предположението, че спешната среща ще се проведе в Париж. Нямаше смисъл Елза да продължава да следи телефонния и имейл трафика на Кукувицата, след като французинът знаеше, че е разкрит. По-добре би било да изчака във Франция, за да може да поеме Венсан от летището или от Гар дю Hop.
Минаха шест минути. Все още не се бяха чули с Олдрич, а от Кукувицата нямаше и следа. Амилия каза на Вигърс да влезе в магазина. Секунди по-късно телефонът на Кел започна да вибрира на седалката до него.
- Дани е - каза той, като постави апарата на високоговорител.
- Виждам го - докладва Олдрич. - Кукувицата току-що излезе през задния изход. Минава покрай магазина за музикални инструменти. Тук всичко е затворено, няма много хора. - За момент връзката прекъсна, сякаш Олдрич беше свалил телефона от ухото си. После гласът му се чу отново: - Носи нова чанта. Видяхте това, нали?
- Нищо не сме видели - отвърна Амилия. - Купил си е нови дрехи от „Маркс енд Спенсър“. Може би предполага, че сегашните му са пълни с електроника.
- Правилно предполага. - Олдрич се закашля като пушач. - Чакайте малко. Кукувицата току-що влезе в едно кафене. „Бостън Тий Парти“. Можеш ли да поставиш Кев отвън? Срещу кафенето има стар „Улуърт“, отстрани - книжарница на „Уотърстоунс“. Аз ще мина отзад, ако случайно има втори изход.