Двамата седяха в колата на паркинга пред „Холидей Ин“ до автомагистрала М4, когато телефонът на Амилия иззвъня. Номерът й беше непознат, по линията имаше ехо като при международен разговор. Тя постави телефона на високоговорител.
- Амилия Левин?
Кел моментално позна кой се обажда. Французойка, говореща безупречен английски с американски акцент.
- С кого разговарям, моля?
- Наричайте ме Мадлен Брив. Имах възможност да се запозная с вашия приятел Стивън Юнияке на ферибота за Марсилия.
Амилия и Кел се спогледаха.
- Знам коя сте.
Гласът стана по-силен и по-ясен.
- Искам да ме изслушате внимателно, мисис Левин. Както знаете, първоначалната операция срещу службата ви се провали. Така и няма да разберете кой е бил в основата й, нито да стигнете до отговорните лица.
Кел се намръщи, като се питаше какво ли състояние на духа издаваха думите на Валери. Може би безпокойство? Дали не се боеше, че местоположението им е разкрито?
- Съмнявам се - отвърна Амилия.
- Може би ще ви е интересно да научите къде се намира в момента синът ви.
Кел усети мощен прилив на сляпа ярост; можеше само да гадае какво изпитва Амилия в този момент.
- Мисис Левин?
- Моля, продължавайте - каза тя.
Млада двойка туристи, помъкнали куфари на колелца, със замаяни от часовата разлика глави, подминаха аудито на път към „Холидей Ин“.
- Вие говорите френски, или греша?
- Не, не грешите.
- В такъв случай ще разговарям с вас на френски, мисис Левин, защото държа да разберете всяка... всеки нюанс на това, което искам да кажа. - Тя превключи на родния си език. - Операцията вече е в частни ръце, мадам. Франсоа Мало се намира под наш контрол на тайно място във Франция. За да бъде освободен, в тридневен срок трябва да преведете пет милиона евро в сметка на Каймановите острови. Номерът на сметката и останалите подробности ще ви бъдат изпратени отделно. Мога ли да разчитам на вашето сътрудничество?
Кел нямаше право да се намесва в решението на Амилия. Той я погледна, усещайки, че е готова да капитулира.
- Да - отвърна тя. - Можете да разчитате на мен.
- До двайсет и четири часа ще ви изпратим доказателство, че синът ви е жив. Ако не получим исканата от нас сума до сряда, в 18:00 часа, той ще бъде екзекутиран.
Мобилният телефон бипна два пъти - имаше второ входящо обаждане. Кел погледна дисплея: Олдрич се опитваше да се свърже с тях.
- Затвори - каза беззвучно той и даде знак на Амилия, която бе взела същото решение. Вече бяха във война с тези хора, всичко беше въпрос на сила и контрол.
- Добре - каза Амилия. - Ще си получите парите. - И тя прекъсна разговора. После си пое дъх и натисна копчето за връзка с Олдрич. - Казвай, Дани.
- Пети терминал. Кукувицата току-що слезе от автобуса. Най-вероятно ще се качи на „Бритиш“ за Франция.
68.
В разстояние на пет минути Елза Касани, седнала пред чаша кафе в „Старбъкс“ на Трети терминал, въоръжена с лаптоп и айфон, записа на лист хартия номерата на всички полети за Франция, отпътуващи от „Хийтроу“ през следващите пет часа.
- Кукувицата има голям избор - каза тя на Кел, който в този момент се придвижваше с Амилия към Пети терминал. - Има полети за Ница, Париж - „Шарл дьо Гол“, Париж - „Орли“, Тулуза и Лион. Излитат през няколко минути.
Кел отхвърли Лион и Ница, но Тулуза оставаше възможност, тъй като се намираше на час път от Сал сюр л’Ер. И все пак Париж изглеждаше най-вероятната дестинация. Той позвъни на Олдрич вътре в терминала за новини. Кукувицата седял на маса в Кафе Неро, на един хвърлей от паспортния контрол.
- Насочи се право натам, шефе.
- Не си ли купи билет? Не отиде ли първо на гишето на „Бритиш Еъруейс“?
- Не. И кафе не си е купил. Просто си седи.
Кел обясни ситуацията на Амилия, която веднага направи вярното предположение:
- Той е там, за да се срещне с някого или за да вземе нещо. Сигурно има някъде скрит паспорт. Кажи на Дани да не го изпуска от поглед.
За да се ободри, Венсан стана от мястото си, отиде на бара и си поръча двойно еспресо. Когато се върна на масичката, тя беше още свободна. В продължение на часове бе живял в едва ли не суеверен страх, че всеки миг може да бъде заловен. В Солсбъри и във влаковете бе направил всичко по силите си, но то едва ли беше достатъчно, за да заблуди един що-годе приличен екип на британските служби. Освен това на летището имаше камери, цивилна полиция, митнически власти, охрана. Ами ако снимката му беше разпространена сред всички тези хора? Как щеше да се качи в самолета? Ако минеше някак през паспортния контрол, нямаше да има проблем да се отърси от преследвачите си в парижкото метро. Те едва ли щяха да са толкова ефективни на френска земя. Но дори тази малка вратичка се затвори пред очите му - в Париж имаше бюро на МИ6, а пък Амилия разполагаше с предостатъчно време, за да разположи агенти навсякъде из града.