Мисли!
Опитай се да видиш нещата от нейна гледна точка. Тя не иска тайната й да бъде разкрита. Ако това стане, с кариерата й е свършено. Само шепа от най-доверените й колеги евентуално знаят за Франсоа Мало. Може би и тя е точно толкова объркана, точно толкова изнервена и уплашена, колкото съм и аз. Окуражен от тази мисъл, Венсан изпи двойното еспресо и се залови с това, за което бе дошъл.
Мултирелигиозният молитвен дом беше само на няколко крачки от кафенето. Той влезе през вратата откъм главния салон на терминала и се озова в тесен коридор, от двете страни на който имаше стаички за молитва. Вляво от него брадат мюсюлманин беше коленичил върху килимчето си, погълнат в молитвеното тайнство. Вдясно три забулени африканки седяха на пластмасови столове. Когато Венсан мина покрай тях, те го съпроводиха с поглед. Вратата на тоалетната беше отворена. Той влезе и се заключи.
Вътре вонеше на урина и масло от пачули. Венсан размаха ръка под сешоара, за да създаде фонов шум, после стъпи върху капака на тоалетната чиния и бутна с ръка една от плоскостите на окачения таван. Тя се повдигна нагоре и застана под ъгъл; по лицето и косата му се посипаха парченца мазилка и прахоляк. Венсан наведе глава, за да предпази очите си, и заопипва слепешком в кухината, пълна с паяжини и нечистотии. Ръката го заболя и я смени с другата, като се извъртя, за да провери и в обратната посока. Сешоарът спря и той пусна с крак водата в тоалетната; отвън в коридора се чуха гласове. Дали не беше полицията? Дали не го бяха проследили в молитвения дом, за да го арестуват тихомълком?
Изведнъж напипа нещо. Твърдият заострен ръб на голям хартиен плик. Повдигна се на пръсти, избута встрани плоскостта, за да бръкне по-навътре. Май за пръв път от няколко часа насам късметът се обръщаше в негова полза. Той пусна повторно с крак водата в тоалетната, върна плоскостта на мястото й, седна върху капака на чинията и отвори плика. Вътре имаше петстотин евро в брой, френска шофьорска книжка, неизползван телефон, паспорт, кредитни карти. Всичко на името на „Жерар Тен“. Венсан отупа праха от косата и дрехите си, излезе от тоалетната и понесе пакета към терминала.
Време беше да се прибира у дома. Да хване самолета за Франция.
- Хм. Интересно...
Дани Олдрич наблюдаваше сцената от опашката пред една от автоматичните машини за регистрация на пътници.
- Какво става? - попита Кел.
- Кукувицата влезе в молитвения дом и след пет минути излезе с пакет под мишница. Сега е пети поред на билетното гише на „Бритиш“.
Кел и Амилия се спогледаха. И двамата си мислеха едно и също.
- Паспортът му е бил скрит там - каза тя. - Трябва да разберем накъде пътува. Можеш ли да застанеш на опашката зад него?
- Няма начин - отвърна Олдрич. - Не е добра идея да му се набивам на очи след Рединг. Ще ме познае.
- Носиш ли служебна карта? - попита Кел.
- Да, разбира се.
- Тогава намери някой служител от летищната охрана, колкото може по-високопоставен, и го помоли да говори с чиновника, обслужил Венсан на билетното гише. Но бъди дискретен. Гледай да не надуши нещо. Запиши номера на полета, името в паспорта, с който пътува, и номера на кредитната му карта, ако не е платил в брой. Ще се справиш ли?
- Няма проблем.
Амилия кимна в мълчаливо съгласие.
- Добра идея - промърмори тя, когато Кел затвори.
Аудито се намираше на втория етаж на многоетажен обществен паркинг, съвсем близо до мястото, където беше заел позиция Олдрич. Под оглушителния рев на ниско преминаващия самолет тя се извъртя на една страна, за да погледне Кел в лицето.
- Хрумна ми нещо - каза тя. Кел си припомни един неин жест от срещата им в офиса на Ридън Плейс: чертите й се отпуснаха в тихо примирение. Не беше в стила й да се предава толкова лесно, дори в такива тежки времена. -Трябва да отида на Даунинг Стрийт № 10. Бихме могли да потърсим някакъв контакт с французите, да се договорим. Единственият начин да спася Франсоа е да си направя харакири.