Пет минути по-късно Елза се качи на повърхността при „Мутон Дюверне“ и позвъни на Кел с новината.
- Том, толкова съжалявам. Изпуснах го. Изпуснах Кукувицата.
70.
Казвам се Жерар Тен. Вече не съм Франсоа Мало. Работя за Министерството на отбраната. Живея в малко селце до Нант. Жена ми е детска учителка. Имаме три деца - две близначки на две години и син на пет. Вече не съм Франсоа Мало.
Венсан знаеше наизуст новата си легенда, но не познаваше Тен така, както бе опознал Франсоа. Не знаеше нищо за интересите и хобитата му, не можеше да си представи структурата, синтаксиса на душата му. Не се бе замислял за него така, както си мислеше за Франсоа - ден и нощ в течение на месеци. Тен беше резервен вариант; Франсоа беше животът му.
Венсан седеше на леглото в хотел „Лютеция“, без да знае дали англичаните са още по следите му, нито пък дали Люк и Валери изобщо имат намерение да се явят на срещата. Изпълваха го опасения, че никога повече няма да си тръгне оттук. Чувстваше се като празна черупка, като провален човек, принуден да плати най-високата цена за грях, който дори не бе извършил. Чувстваше се като навремето в прогимназията, когато - едва четиринайсетгодишен - бе дръзнал да докладва на учителя за насилие над свой съученик, и тогава целият клас, всичките му приятели, всички момичета, които някога бе харесвал, се обърнаха против него. А той просто се бе опитал да постъпи достойно. Да спаси най-близкия си приятел от тормоза на непрестанните атаки... само за да бъде предаден от същия този учител, на когото се бе доверил. В резултат всички бяха наскачали срещу него - дори приятелят, когото се бе опитал да спаси - и в течение на много месеци го бяха унижавали в клас, мазали бяха дрехите му с храна и изпражнения, когато се прибираше към къщи; бяха подвиквали подире му „Плъх!“ и „Кучка!“ - където и да го срещнеха. Цялото му чувство за справедливост, за добро и лошо, бе преобърнато наопаки в резултат от преживяното. Той бе научил, че няма такова нещо като истина и доброта. Дори собственият му баща се бе отрекъл от него. Нямаш право да предаваш другарите си - бе му казал той. Нямаш право да бъдеш изменник. Сякаш Венсан беше един от войниците, с които се бе сражавал рамо до рамо в Алжир. Докато той беше просто едно момче на четиринайсет години, без майка, без брат и сестра, които да го обичат и разбират. Но те оскърбяваха приятеля ми, папа - се бе опитал да обясни той, но старецът бе отказал да го чуе, при това беше отдавна покойник, а на Венсан така му се искаше да е в хотелската стая при него, за да му разкаже за случилото се в Англия, за стореното с Франсоа и може би да му обясни за пореден път, че бе искал само да помогне на приятеля си и да накара баща си да се гордее с него.
Венсан стана от леглото и пристъпи до прозореца, който гледаше към булевард „Распай“. Завесите бяха разтворени, едното крило леко открехнато. Той си наля уиски от минибара, отвори стека цигари, които си бе купил от „Хийтроу“, и вдигна мълчалив тост за Франсоа Мало, издишвайки дима във влажната парижка нощ. Съзнаваше, че няма право на такива мисли, но му липсваше Амилия, разговорите с нея, обедите и вечерите, времето, прекарано заедно край басейна и на плажа. Той не я желаеше както преди; тя го бе предала и с това бе престанала да съществува за него като жена. Но му липсваше така, както би могла да липсва на Франсоа, защото беше негова майка, защото го обичаше и би отишла накрай света, за да защити сина си. Жена с нейната власт и сила - какво ли би било, ако беше негова майка? Франсоа наистина беше извадил голям късмет.
Венсан пресуши уискито и си наля ново от минибара, макар че Люк и Валери можеше всеки момент да дойдат и да им лъхне на алкохол. Обзе го страх при мисълта какво ли щяха да направят с него. Най-противно му беше чувството за изолация; всичко, което знаеше за себе си, всичко, в което бе вярвал, му бе отнето само в течение на няколко часа. Също като навремето в училище - до един момент си имаше име, после се бе превърнал в никой. В плъх. В предател. В обект на презрение и подигравки. Оттогава бе престанал да се доверява на когото и да било. Сигурно тъкмо тази му черта се бе харесала на хората от Дирекцията, сигурно това ги бе накарало да го привлекат на работа.