Олдрич намери място за пежото откъм източната страна на булевард „Распай“ и остана в колата да наглежда входа на хотела, докато Вигърс отиде право на рецепцията и нае двойна стая на свое име. После седна на едно кресло във фоайето, от което се виждаха редицата асансьори. Кел и Елза влязоха в хотела, хванати под ръка като двойка влюбени, завръщащи се от среднощна разходка.
- Ние сме гости на хотела - каза й той, докато минаваха с небрежна стъпка покрай рецепцията. - Дошли сме за страстен уикенд. Сега ще пийнем по едно в бара, после ще се оттеглим в стаята си.
- Ех, само ми обещаваш... - въздъхна тя и се притисна към него.
Барът представляваше обширно правоъгълно помещение с размерите на тенис корт. Около десетина гости бяха насядали на групички по креслата, тапицирани в алено и черно; на ниските дървени масички пред тях имаше шотчета и чаши кафе. Самотен келнер притичваше чевръсто между скулптурите в стил „Ар деко“, сребърни прибори подрънкваха върху порцелан, приглушени разговори и дискретни покашляния се смесваха с потпури от популярни мелодии, изпълнявани от плешив пианист на лъскавия черен роял в ъгъла. Кел седна на едно кресло, от което се виждаше главният вход; Елза се настани срещу него, за да наблюдава бара. В течение на половин час двамата разговаряха на английски за детството на Елза в Италия; в същото време Кел разменяше текстови съобщения от мобилния си телефон с Амилия, Вигърс и Олдрич.
- Ако ми беше любовник и прекарваше толкова време на телефона, щях да те оставя - каза тя.
Кел вдигна поглед и се усмихна.
- Е, сега съм предупреден.
Секунди по-късно през въртящата се врата откъм улицата влезе млад арабин по дънки и кожено яке на мотоциклетист с логото на „Марлборо“. Отначало Кел не се сети къде беше виждал лицето му, но когато мъжът минаваше покрай рецепцията, той с изумление разпозна един от двамата, които го бяха нападнали в Марсилия.
- Господи!
Елза, която се бе излегнала назад в стола си, се наведе напред.
- Какво?
- Това е човекът от... - Трябваше да мисли бързо. Нямаше време да сигнализира на Вигърс. - Тръгни към асансьорите. Не се колебай. - Елза се изстреля от мястото си; на лицето й беше изписана тревога. Кел понижи глас: - Млад арабин се движи към нас. Той е част от групата. Проследи го. Опитай се да разбереш на кой етаж отива.
Когато Елза се отдалечи, келнерът се спря до масата.
- Всичко наред ли е, мосю?
- Приятелката ми - отвърна Кел. - Сторило й се, че вижда братовчед си.
- Разбирам. - Келнерът хвърли поглед след Елза, но забеляза, че в този момент клиент от ъгловата маса се опитваше да привлече вниманието му. - Бихте ли желали още нещо, преди да затворим?
Елза беше стигнала до асансьорите.
- Не, благодаря - отвърна Кел и вдигна поглед. - Сметката, ако обичате.
73.
Щом влезе в кабината, изпотен под теглото и топлината на коженото яке, Аким чу зад себе си женски глас, обърна се и видя тъмнокосо момиче, което тичаше към асансьора и викаше нещо на италиански. Ако не беше млада и хубава, той щеше да остави вратите да се затворят, но сега натисна бутона в основата на таблото, вратите се разтвориха и тя успя да се вмъкне в кабината.
- Grazie - задъхано благодари момичето, после се сети, че се намира в Париж, и се поправи: - Merci.
Допадаше му нейната естественост - имаше вид на девойка от скромно потекло, по някакъв начин озовала се сред лукс и удобства. Не приличаше на проститутка; по-скоро нечия любовница или гостенка на семейно събиране. Същевременно знаеше цената си и начина, по който действаше на мъжете; приличаше на жена с опит. Той вдиша аромата й, както понякога обичаше да вдишва следата от парфюм на някоя поддържана жена, току-що минала по улицата пред него.
- Prego - отвърна той с известно закъснение, но му се искаше да я заговори и добави на френски: - За мен беше удоволствие.
Тя не беше точно красива, по-скоро хубавичка и симпатична, но с онзи особен блясък в очите, който й придаваше чар и завършеност. На Аким му се прииска да прекара повече време с нея. Той беше натиснал бутона за петия етаж и сега тя натисна шестия.
- Ние сме, кажи-речи, на един етаж - каза той.
Асансьорът се заизкачва нагоре. Италианката не отговори. Може би адреналинът от предстоящата задача го правеше нахален. Когато вратите се отвориха на петия етаж, Аким промърмори Bonsoir и този път тя отвърна с Oui, докато той излизаше от кабината. Той изчака вратите да се затворят, после се обърна наляво и тръгна към № 508.