Коридорът беше пуст. Той се изправи пред вратата на Венсан и тихо почука. Отвътре се чуха стъпки, после челото на Венсан се опря във вътрешната страна на вратата, докато окото му надничаше през шпионката. Накрая резето изтропа и Аким бе поканен да влезе.
- Къде е Люк?
Не: Как си, Аким? Нито: Я, каква приятна изненада! Просто: Къде е Люк? Сякаш Аким беше трето качество човек, някакво нищожество, нула. Венсан винаги го бе карал да се чувства така.
- Ще дойдат по-късно-отвърна той.
Стаята беше голяма и вътре миришеше на цигари; ставаше течение. Прозорецът беше отворен, пластмасовата пръчка за дърпане на завесите потропваше по стъклото. Венсан бе наметнал белия хотелски халат върху дънките си, беше бос и за пръв път, откакто го помнеше Аким, бе загубил характерната си самонадеяност.
- Как така „по-късно“?
Аким седна на едно кресло с лице към двойното легло. Главата на Венсан се бе отпечатала върху една от възглавниците, тази от лявата страна. Върху покривката на леглото се виждаше дистанционното на телевизора, до който имаше две празни шишенца от уиски.
- Няма ли да ми обясниш? - Венсан бе застанал между креслото и леглото, сякаш Аким бе длъжен да отговаря на въпросите му. - Откъде британците знаят за мен? Кой им е казал? Какво ще стане с Франсоа?
- Аз пък си мислех, че ти си Франсоа, Венсан - не се сдържа Аким. Всички се бяха присмивали на Венсан, задето толкова силно се беше вживял в ролята си. Слиман дори го бе нарекъл „Брандо“ в лицето, понеже дори в къщата не преставаше да се преструва.
- Ти какво, подиграваш ли ми се?
Венсан беше силен физически и сприхав по природа, но му липсваше кураж. Аким знаеше тази му особеност. У Венсан Севен нямаше нищо, заслужаващо уважение.
- Никой никога повече няма да ти се подиграва, Венсан.
Севен пристъпи към леглото и седна. Любимецът на Академията, златното момче на ДЖСЕ. Венсан винаги бе имал високо мнение за себе си.
- Къде е Люк? - попита отново той.
Аким вече се отегчаваше от въпросите му и реши да се позабавлява.
- Няма ли да попиташ за Валери? Не се ли интересуваш от нея?
- Люк е шефът - отвърна бързо Венсан.
- Мислиш ли?
Настъпи тишина, през която Венсан разсъждаваше трескаво върху аномалията да е насаме с Аким в хотелската стая; в главата му започваше да се оформя подозрение.
- Какво става тук? - попита той. - Дошъл си да ми предадеш нещо ли?
- Точно така - отвърна Аким.
От този момент нататък беше лесно. Аким свали ципа на коженото си яке, бръкна за пистолета, насочи го към гърдите на Венсан и изстреля през заглушителя един куршум, който отметна тялото му назад към стената. Арабинът стана от креслото и направи крачка напред. Очите на Венсан бяха изцъклени от шока на току-що случилото се, по бузите му течаха сълзи. Лицето му беше бяло като вар, в гърлото му клокочеше кръв. Аким изстреля още два куршума в сърцето и черепа му; Венсан беше мъртъв още след първия. После Аким се наведе, събра от пода гилзите, пъхна пистолета под якето си и тръгна към вратата, като пътьом провери дали нещо не бе изпаднало от джобовете му, докато седеше на креслото. Погледна през шпионката да се увери, че отвън е чисто, отвори вратата и се отдалечи по коридора.
74.
Кел не си даде труда да звъни на Амилия в Лондон и да иска разрешение за онова, което се готвеше да направи. Той каза на Вигърс да намери място в близост до асансьорите на петия етаж, скрито за охранителните камери, и да дебне арабина или други членове на екипа на ДЖСЕ на излизане от стаята на Венсан. В същото време Олдрич получи указания да чака отвън в колата, а Елза - да се прибере в стаята, запазена от Вигърс.
- Нищо повече не можеш да направиш - каза й той. - Поне иди и се наспи. Утре сутринта може да имам нужда от теб.
След това Кел излезе от хотела и зачака. Запали цигара и закрачи напред-назад по тротоара. Минаваше един през нощта, неделя срещу понеделник, времето навън беше все още топло и влажно. Покрай него мина мъж на възраст между петдесет и шейсет години и изкачи стъпалата към входа на хотела. Всеки непознат му изглеждаше като потенциална заплаха. Той се обърна и погледна към Олдрич, все така нащрек и готов за действие, както през целия изминал ден. Най-добрият от най-добрите. Двамата си кимнаха мълчаливо. Полицейска кола с жълти фарове отмина по булевард „Распай“.
Арабинът бе прекарал в хотела по-малко от десет минути, когато телефонът в джоба на Кел завибрира. Беше Вигърс.
- Вече си тръгва. Слиза по стълбите. Аз съм в асансьора.