- Сигурен ли си, че е той?
- Същият. С кожено яке в червено и бяло. Ще бъде долу...
Сигналът прекъсна. Кел даде знак на Олдрич, който се пресегна и запали двигателя на пежото. Погледна към стълбището на хотела и в стъклото на въртящата се врата видя мъжка фигура, която се движеше към изхода. Знаеше, че Вигърс е на десет секунди след него. С Олдрич размениха бързи погледи. Време беше.
Арабинът слезе по стъпалата, видя Кел, едва ли го разпозна от Марсилия, но сви леко вляво, за да го заобиколи отдалеч. Отклонението го насочи към пежото. Вигърс бе излязъл от асансьора, прекосил бе тичешком фоайето на хотела и вече се подаваше през въртящата се врата. Кел изчака, докато арабинът стигна на два метра от колата, после се затича след него, постави дясната си длан върху тила му, като същевременно го сграбчи с лявата ръка под мишницата; в това време Вигърс вече бе отворил задната врата на пежото и се обърна, за да му помогне. Кел си спомняше телесната маса на арабина, помнеше също, че беше жилав и ловък, но Вигърс беше далеч по-силен от него и с елемента на изненада двамата го напъхаха на задната седалка, преди онзи да бе оказал съпротива. Когато вратата се затръшна зад гърба му, Олдрич потегли с пълна газ по булевард „Распай“, докато Вигърс и Кел държаха арабина като в клещи помежду си. Изпаднал в паника, Аким се мяташе и крещеше несвързано, пръски слюнка попадаха по лицето и шията на Кел.
- Млъквай, дявол да те вземе, или ще ти счупя ръката -изсъска той на арабски в ухото на пленника, после тялото му се люшна назад към вратата, когато Олдрич взе десния завой към Рю Сен Сюлпис.
Кел нямаше представа къде биха могли да го отведат, нито какво ще правят с него впоследствие. Дори не беше сигурен, че отвличането на Аким бе минало незабелязано в малките часове на нощта на притихналия парижки булевард.
- Карай на югозапад - каза той на Олдрич. - Към Пантеона. Плас д’Итали.
През дебелата кожа на мотоциклетното яке ръката му напипа очертанията на оръжие.
- Кев, дръж му ръцете.
Кел охлаби за миг хватката и Вигърс изви назад ръцете на арабина, докато ги стисна като в менгеме зад гърба му. Аким се отказа от по-нататъшна съпротива, само гледаше с диво изражение на лицето, а в ъглите на устата му трептяха белезникави лиги. Кел посегна към ципа на якето му, но арабинът наведе глава и се опита да го ухапе.
- Не се дръж като малко дете - скара му се Кел и блъсна главата му назад. Свали ципа, бръкна в якето и ръката му напипа дръжката на пистолет. Измъкна го навън. - Защо носиш автоматик със заглушител? - попита той на френски. В купето на колата замириса на кордит. - И още нещо: защо току-що си стрелял с него?
Вигърс разпозна пистолета - „Зиг Зауер“ 9 мм. Кел свали заглушителя. В пълнителя имаше още осем патрона. Той се наведе, пусна пистолета на стъпенката пред предната седалка и продължи да претърсва якето на Аким. Извади портфейл, мобилен телефон, пакет цигари. После бутна арабина напред, за да претърси задните му джобове. Олдрич, на една пресечка от Пантеона, свали колана от панталоните си и го подаде на Вигърс, за да върже ръцете на пленника. Кел извади телефона си и изпрати есемес на Амилия:
Трябва ни тайна квартира, веднага. Вероятно Кукувицата е убит. Заподозреният е с нас в колата. Единият от двамата нападатели в Марсилия.
75.
Полученото съобщение принуди Амилия да намеси бюрото на МИ6 в Париж - стъпка, която тя предприе с огромно нежелание. Дори в секретни организации всяко разширяване на кръга на посветените увеличаваше възможността тайната операция на ДЖСЕ да се разчуе из коридорите на Воксхол Крос. Ето защо тя избра един млад, неженен, амбициозен и перспективен агент на двайсет и седем, който с радост би прегърнал шанса да се докаже пред бъдещия шеф на Службата и да бъде възнаграден за старанието си някъде в обозримото бъдеще.
Майк Дръмънд бе вдигнат от сън малко след три сутринта. В четири, напълно облечен, бе изминал двайсет и пет километра на юг до Орсе - едно предградие, където МИ6 държеше под наем самостоятелна къща с две спални в тих квартал на няколко минути от близката гара. Кел изчака, докато Дръмънд потвърди, че е вече в къщата, след това каза на Олдрич да ги закара до адреса. В четири и петнайсет Аким бе въведен в скромно обзаведената дневна с неголям телевизор с плосък екран, две вази с изсъхнали цветя над газовата камина и наполовина пълна бутилка „Столичная“ на малка маса близо до вратата.
- Нещо за пиене? - попита Кел.
- Вода - отвърна арабинът.
Още в колата Аким бе възприел помирителен тон. Казал им бе името си, отрекъл бе да е убивал Кукувицата, както и всякакво участие в отвличането на Франсоа Мало, като не бе пропуснал да намекне, че „приятели“ в Париж ще тръгнат да го търсят, ако не се прибере до обяд. Но първоначалната му ярост и физическа агресия се бяха изпарили; беше станал по-сговорчив и Кел се надяваше да се възползва от промяната.