Отговорът на Аким се съдържаше в мълчанието му. Той не отговаряше на въпросите на Кел, защото нямаше как да му отговори, без да изгуби достойнството си.
- Какво има? - Кел се изправи и се върна на канапето. -Не са ти обещали дял от парите?
- Не. Само хонорар.
Аким отговори на арабски сякаш за да прикрие срама си от Олдрич и Дръмънд. Кел продължи на същия език, като не беше сигурен дали някой от другите двама няма да разбере:
- Колко?
- Седемдесет хиляди.
- Седемдесет хиляди евро? Само толкова?
- Това си бяха доста пари.
- Може да са били доста пари в началото, но сега не са. По някое време идната седмица Люк и Валери ще се изпарят с пет милиона, а ти никога повече няма да си намериш работа. Те просто те използват. Разкажи ми за тях. Разкажи ми за връзката им. Вече са обременили съвестта ти с три убийства. Скоро ще станат четири, като те накарат да убиеш и Франсоа.
Аким се изхили.
- Няма да съм аз този, който ще убие Франсоа - каза той. - Слиман ще го направи.
76.
Франсоа чу превъртането на ключа в бравата точно в осем и петнайсет. Понякога го будеха по-рано, понякога - когато Аким беше на смяна - го оставяха да си отспи.
Още отначало Люк му бе наредил, когато на вратата се почука, да остане на леглото. Ако не го завареха седнал, с вдигнати нагоре ръце и разтворени длани, за да покаже, че не държи нищо, щяха да хвърлят храната му на пода и до вечерта нямаше да получи нищо повече за ядене. Затова Франсоа направи това, което правеше винаги в такива случаи: вдигна ръце над главата си като войник, който се предава.
Тази сутрин влезе Валери. Това беше необичайно. Люк надничаше зад гърба й. От Аким и Слиман нямаше следа. Посред нощ Франсоа бе чул шум от кола, която спря пред къщата; стори му се, че разпозна и гласа на мъжа, слязъл от нея. Люк го посрещна и поздрави в антрето. Беше един от заместващите пазачи, наети през онзи уикенд, когато Слиман и Аким трябваше да отидат до Марсилия - бивш член на Чуждестранния легион, наперен фукльо с ниско подстригана коса на име Жак, който не можеше да готви като останалите и се отличаваше с някаква особена ленива, безскрупулна тъпота. Франсоа предположи, че са го повикали, за да дежури; молеше се Слиман да е получил няколко дни отпуск. Молеше се никога повече да не го види.
- Трябва да заснемем видео - каза Валери, като му даде знак да остане на леглото. В ръцете си държеше вестник. Люк извади айфон.
- Какво видео?
- Такова, което да доказва, че си жив - отвърна троснато Люк.
Държаха се рязко и бяха някак притеснени. Франсоа винаги се опитваше да разтълкува поведението им, да разбере техните мотиви и намерения. Всеки път когато се отнасяха безпардонно с него, когато го обиждаха и унижаваха, той се боеше, че е дошъл моментът да го убият.
- Дръж това.
Валери му подаде брой на „Фигаро“. Беше от тази сутрин. Имаше уводна статия за Саркози, реклама за почивка в Мексико, нещо в най-дясната колонка за Обама и финансирането във Вашингтон. Люк придърпа дървен стол от коридора и седна срещу Франсоа, като насочи обектива на айфона към леглото.
- Кажи кой си - нареди той.
Валери бе застанала от едната му страна, но се дръпна, когато Люк й посочи, че засенчва светлината.
- Казвам се Франсоа Мало. - Франсоа имаше необяснимото усещане, че е вършил това много пъти в миналото. Погледна към Валери. Очите й бяха приковани в голата стена зад него.
- Коя дата сме днес? - попита Люк.
Франсоа обърна вестника и изрецитира датата, после вдигна челната страница към обектива.
- Така е добре - обади се Валери и направи знак на Люк да спре да снима. - Какво друго й е нужно да знае?
Франсоа ги погледна, като се опитваше да отгатне какво мислят. Бяха му казали, че за него е поискан откуп, че „майка“ му ще плати. Той не знаеше нищо за нея, освен онова, което Слиман му бе шепнал нощ след нощ през вратата. Но не искаше да повярва и на дума от казаното. През първите няколко часа след отвличането му той си бе въобразявал, че просто са го сбъркали с друг, че са се насочили към погрешния човек, че са убили погрешното семейство. Сега, по-малко от месец след убийството на родителите му, той бе започнал да се чувства свободен от присъствието им и това го караше да се срамува от себе си. Не трябваше ли да скърби за тях, въпреки че с времето се бяха отчуждили? Що за син беше той да се интересува само от собственото си оцеляване, да изпитва облекчение, че майка му и баща му са убити?! Искаше да поговори с някого, с Кристоф и Мария; боеше се, че започва да полудява. Те му бяха приятели и нямаше да го съдят, винаги разбираха всичко, което се опитваше да им каже.