- Днес е последният ни ден в къщата - обяви Валери. -Утре по това време се местим.
- Защо? - попита Франсоа.
- Защо? - повтори Люк, имитирайки гласа на Франсоа, докато изнасяше стола обратно в коридора.
През отворената врата Франсоа зърна за миг Слиман в дневната. Нещо му подсказваше, че няма да доживее до следващата сутрин.
- Защото твърде много хора са идвали в тази къща и знаят, че си тук - отвърна Валери. Слиман се обърна и му се усмихна, сякаш бе чул разговора им от самото начало. - Гледаме да опростим нещата. - Валери коленичи до него и разроши с ръка косата му. - Не се бой, малкият. Мама скоро ще дойде да те вземе.
77.
Кел допи водката и се запита дали не бе разчел погрешно думите на Аким. Когато арабинът каза „Слиман ще, го направи“, Дръмънд се размърда на стола и после се опита да прикрие реакцията си с прочистване на гърлото. Олдрич, поддал се на раздразнението поради смъртната умора, направи крачка напред, скъсявайки дистанцията между себе си и Аким, сякаш за да му попречи да каже още нещо от този род.
- Смяташ, че това е смешно? - попита Кел на английски.
За негово учудване Аким отговори на същия език:
- Не, не смятам.
Кел замълча. Вдигна глава и погледна Дръмънд, после Олдрич. През тесния процеп между завесите се виждаше, че отвън се развиделява. Аз съм като американците с Ясин, каза си той. Мога да питам каквото си искам, да правя каквото си искам. Всичко остава тук, между тези четири стени. Изведнъж изпита непреодолимо желание да замахне и да цапардоса Аким, да му стовари един здрав юмрук в лицето. Но това би било против принципите му. Защото Кел знаеше, че за да изцеди от арабина всичко, което онзи имаше да му каже, бе нужно търпение.
- Имаш ли деца, Майк?
Отначало Дръмънд не реагира, изумен, че изобщо се бяха обърнали към него, но после се сепна и едва не се задави.
- Не, нямам.
- Ти, Дани?
- Две, шефе.
- Момчета, момичета? Или по едно от всяко?
- Момче и момиче. Ашли е на осем, Кели на единайсет. - Той изпъна ръка и показа разликата в ръста им.
Кел се обърна към Аким.
- А ти?
- Деца? Аз? - Сякаш Кел го бе попитал дали вярва в Дядо Коледа. - Не.
- Аз страшно си падам по децата - продължи Кел. - Имам две. Те промениха живота ми. - Нито Дръмънд, нито Олдрич можеха да знаят, че това нямаше нищо общо с истината. - Преди да се родят, нямах представа какво значи да обичаш някого повече от себе си. Бях обичал гаджета, обичах съпругата си, но не беше същото. Когато обичаш жена, винаги очакваш нещо в замяна, не е ли така?
Аким се намръщи и Кел се запита дали френският му е достатъчно ясен. Но след малко арабинът кимна мълчаливо в знак на съгласие.
- Когато се прибирам вкъщи след дълго пътуване като сегашното, ако е късно нощем, първото, което правя, е да вляза в стаите им, за да се убедя, че са добре и в безопасност. Понякога просто сядам и ги наблюдавам пет-десет минути. Това ми действа успокояващо. Има нещо в живота ми, което е по-голямо от собствената ми алчност, от дребнавите ми битови притеснения. Дарът да имам син и дъщеря ми дава сили, подновява ме. - За да подсили последната фраза, той използва арабска дума: таджид. - Това е много трудно да се обясни пред хора, които нямат свое семейство. Децата те правят завършен. Не съпругата, не любовницата. Децата те спасяват от самия теб.
Аким извади хартиена кърпичка от джоба си и си обърса устата. Бяха му предложили пакет с шоколадови бисквити от кухнята и той бе изял три в разстояние на няколко минути. Кел се опита да отгатне дали стратегията му започва да дава плод.
- Родителите ти живи ли са, Аким?
- Майка ми почина - каза той. И преди Кел да продължи, добави: - Баща си не познавам.
Това беше уникален шанс, за който Кел се хвана с две ръце.
- Изоставил е майка ти?
И този път продължителното мълчание на Аким му даде отговора.