Майк излезе пръв от къщата, зад гърба му се подаде Франсоа, а Уайт ги следваше на половин секунда.
- Стой зад мен - нареди Майк. - Не се разкривай.
- Чисто! - извика Уайт и се затича към колата, за да ги изпревари. Двамата с Майк бяха положили Франсоа на пода пред задната седалка още преди Кел да бе успял да си затвори вратата. Последен в колата се метна Джеф, след като пътьом простреля гумите на ленд крузъра. Кел включи на скорост.
- Има ли ранени? - попита той.
- Докладвай, Джеф - извика Уайт, сякаш говореше по радиостанция.
- Всичко е чисто, шефе. Обектите са ликвидирани.
Кел даде газ и колата започна бързо да се отдалечава от къщата.
БОН, ФРАНЦИЯ ТРИ СЕДМИЦИ ПО-КЪСНО
80.
Седяха и чакаха на една пейка в средата на площада -жена на петдесет и три, с елегантна пола и кремава блуза, четирийсет и три годишен мъж в ленен костюм, видял и по-добри времена, и млад французин по джинси, който пушеше цигара. Имаше вид на техен племенник или син.
- Всеки момент ще дойде - каза Амилия.
Беше събота, малко преди единайсет, в градинката играеха деца под бдителните, макар и изтощени погледи на бащите си, обещали на своите съпруги и приятелки няколко часа почивка от задълженията им на майки. Едно от децата - момиченце на около три годинки - буташе миниатюрна количка с гола кукла. Количката се друсаше напред-назад по чакъла пред пейката, веднъж детето се спъна и падна, но веднага се изправи на крака без сълзи и хленчене, без дори да забележи, че Франсоа бе станал от мястото си, за да й помогне.
- Смело момиче - каза той на френски, като си седна, но малката и това не чу.
Автомобили заобикаляха парка по посока на часовниковата стрелка, келнерите в кафенето на отсрещната страна на площада разнасяха бутилки „Перие“ и кафе оле, клиентите се приличаха на слънце. Кел се обърна и погледна към Рю Карно, после към часовника си.
- Само минута още - каза Амилия и сложи ръка на коляното на сина си.
Кел ги наблюдаваше как ненаситно се радват на компанията си и си помисли колко ловко Амилия бе изиграла картите си. Джими Маркан - повишен и изпратен във Вашингтон, с увеличена заплата, разходите за училището на децата му покрити изцяло, също и наемът за скромния му дворец с пет спални в Джорджтаун - достатъчно аргументи, за да се увери, че МИ6 наистина бе оставено в добри ръце, дори да имаше някои съмнения относно целесъобразността жена да оглави Службата. Саймън Хейнс - твърде зает да благодари на министър-председателя за рицарското си звание, за да му остава време да умува защо Амилия бе крила толкова дълго извънбрачното си дете. И накрая Джордж Тръскот - експедиран в чужбина като шеф на бюрото в Германия, преди да бе имал възможност да задава неудобни въпроси относно внезапната поява в Лондон на някой си мосю Франсоа Мало.
По идея на Амилия Кел, Елза и Дръмънд провериха за евентуална връзка между Тръскот и елементите от ДЖСЕ, които бяха отвлекли Франсоа, но след две седмици ровене не откриха такава; нямаше дори данни Тръскот изобщо да е знаел за Деньов. От друга страна, тяхното разследване доказа правотата на Кел да подозира като основна причина за операцията спадащото френско влияние в Северна Африка. Елза се бе сдобила с копия от две телеграми, изпратени от Париж, които потвърждаваха, че високопоставени фигури в ДЖСЕ били „крайно загрижени“ от назначението на Амилия Левин за шеф на МИ6. Страховете им се оправдаха напълно: за броени дни след поемането на поста Амилия отмени деветнайсет отделни операции в Кавказ и Източна Европа и пренасочи повече от четирийсет служители към бързо набиращите сила бюра на МИ6 в Триполи, Кайро, Тунис и Алжир. Като шеф на бюрото в Турция, Пол Уолинджър получи картбланш да засилва влиянието на МИ6 от Истанбул до Техеран и от Анкара до Йордания. В Лондон други нейни съюзници, и от двете страни на реката, получиха указания да търсят одобрението на министър-председателя за тази смяна на приоритетите - не особено трудна задача, при положение че Даунинг Стрийт вече смяташе да бере плодовете на Арабската пролет в областта на икономиката и сигурността. Още преди обявяването на избори в Египет френското правителство бе изпаднало в параноя от агресивната кампания на МИ6 за вербуване на източници сред Мюсюлманското братство и в „дълбока загриженост“ от факта, че либийският петрол постепенно се изплъзва от контрола на „Тотал“.