- Дрън-дрън - изхленчи Найт. - Не е възможно човек да влезе в що-годе приличен хотел в два през нощта, без първо да позвъни и някой отвътре да му отвори. Кел просто иска да ме разкара. Само си губя времето.
Сякаш по даден знак двама гости на хотела се явиха в този момент пред входната врата, натиснаха бутона на звънеца и зачакаха, докато нощният портиер дойде да им отвори. Като че ли някаква свръхестествена сила си правеше шеги, за да докаже правотата на Найт. Портиерът погледна магнитните им карти и едва тогава ги пусна да влязат във фоайето. Бил и Барбара Найт наблюдаваха цялата сцена от петдесетина метра разстояние през предното стъкло на възстаричкия мерцедес.
- Видя ли? - възкликна тържествуващо той.
За момент Барбара не се сети какво да каже.
- И все пак - окопити се тя - най-добре би било да не звънят. Защо просто не си купиш цигари и не се поразходиш малко отвън, скъпи? Уверявам те, и така ще бъдеш от полза.
Бил Найт усещаше, че собствената му съпруга го баламосва.
- Та аз дори не пуша - каза той и Барбара мобилизира последните си сили, за да тушира напрежението.
- Виж, съвършено ясно е, че няма какво да правиш вътре в хотела. Кел иска да се престоря на мис Марпъл и за целта трябва да досаждам на младока. Ако се явим и двамата като съпрузи, това автоматично разкрива, че съвсем не съм безпомощна. Не разбираш ли?
Найт се направи, че не чува въпроса. Барбара започваше да губи търпение.
- Е, добре - заяви тя. - Може би е най-удачно да си идеш у дома.
- У дома?! - Найт подскочи и й хвърли изпепеляващ поглед; изражението му беше много подобно на това, което възприемаше след всеки разговор с трийсет и шест годишния им блуден син. - Нямам никакво намерение да те оставя сама в хотел с мъж, когото нито ти, нито аз познаваме, да се замесиш в някаква идиотска шашма, която той...
- Скъпи, мисля, че и двамата знаем кой е мистър Кел.
- Не ми харесва тоя тип, не ми допада как се държи...
- Май чувствата ви са взаимни.
Това беше втората й грешка. Найт пое шумно въздух през носа си, извърна се настрани и остана загледан през прозореца. Малко по-късно се пресегна, запали двигателя и без думи, само с езика на тялото си, подкани Барбара да слезе от колата.
- Недей да се цупиш - каза тя с ръка върху дръжката на вратата. Нямаше търпение да влезе в хотела, да се качи в стаята си и да изпълни отредената й задача. Постоянните капризи и хленчения на съпруга й бяха напълно излишни и непродуктивни. - Знаеш, че не е лично.
Някакъв шишкав мъж по анцуг и снежнобели гуменки мина покрай входа на „Гилеспи“, сви вляво по Рю Алберти и изчезна от погледа им.
- Ще се оправя без проблеми - продължи тя. - Ще ти звънна след по-малко от час. Ако се безпокоиш за мен, изчакай ме в някое отворено кафене. Вероятно до два часа Том ще ме освободи.
- Какви ги говориш? Аз съм на шейсет и две години, за бога! Не мога да седна в някакво си кафене и да чакам! -Найт продължаваше да гледа навън през прозореца. Имаше вид на отхвърлен ухажор. - Не ставай смешна. Не мога да изоставя поста си. Той иска от мен да наблюдавам входа, дяволите да го вземат!
Заваля дъжд. Барбара поклати глава и посегна отново към дръжката на вратата. Не й беше особено приятно да слуша съпруга си как ругае. На задната седалка на мерцедеса имаше платнена пътна чанта, в която семейство Найт пренасяха празни бутилки и алуминиеви кенчета за рециклиране. Барбара я бе натъпкала за случая с вестници, една стара шапка и чифт гумени ботуши. Пресегна се и я взе.
- Не забравяй, че последните няколко дни хубавичко се позабавлявахме. И че ни плащат доста добре затова, което вършим. - Думите й нямаха нужното въздействие върху него, или поне така й се стори. - Ще ти звънна веднага щом се кача в стаята си, Бил. - Последва нежна целувка по бузата. - Обещавам ти.
9.
Кел пресуши остатъка от джонито, вдигна слушалката от нощното шкафче и набра „0“ за рецепция. Нощният дежурен отговори на второто позвъняване.
- Old, bonsoir, monsieur Uniacke.
Оттук нататък всичко беше въпрос на импровизация. Кел се оплака, че безжичният интернет в стаята му не работи. Дали от рецепцията не биха се качили да проверят връзката? Човекът се извини за неудобството, продиктува му нова парола по телефона и изрази надежда мосю Юнияке да успее при втория опит.
Но това не се случи. След десет минути Кел взе под мишница лаптопа си и слезе с асансьора до партера. Фоайето беше пусто. Двамата влюбени, които бяха пили коняк в бара, се бяха прибрали в стаята си, масата им беше почистена. Светлините в помещението бяха намалени докрай, от барманката нямаше и следа.