Кел тръгна към рецепцията. Минаха няколко секунди, докато нощният дежурен, забол нос в учебника си в задната стаичка, вдигна глава, скочи от стола си и се извини, че не го е забелязал навреме.
- Pas de probleme - отвърна Кел. Французите винаги се радваха, когато им говореше на майчиния им език; така беше много по-лесно да се спечели доверието и уважението им. Той отвори лаптопа си и обясни, че все още не може да се свърже. - Дали някой в хотела би могъл да ми помогне?
- Боя се, че не, сър. Сам съм на смяна до пет сутринта. Но може би сигналът е по-силен във фоайето. Бих ви посъветвал да седнете в бара и оттам да опитате да се свържете.
Кел огледа полумрака на пустото фоайе. Портиерът отгатна мислите му.
- Ще ви запаля осветлението. Не бихте ли желали и нещичко от бара?
- Много любезно от ваша страна.
След миг портиерът отвори ниската дървена преграда между рецепцията и фоайето и изчезна зад бара. Кел взе лаптопа, премести незабелязано стъклената купа със сухи цветя петнайсетина сантиметра вляво и го последва.
- Какво четете? - попита той, докато се настаняваше на една маса, от която се виждаше голяма част от фоайето; младокът щракаше копчетата за осветлението под знака „Авариен изход“. До момента Кел не бе успял да забележи нито явни, нито маскирани охранителни камери.
- Следвам в колеж - отвърна младежът, като повиши глас, за да го чува Кел. - Уча за изпит по квантова физика.
Беглите си познания в тази област Кел бе почерпил от полузабравени статии във вестниците и научнопопулярни предавания по телевизията. Но това не му попречи да проведе кратък разговор за черните дупки и Стивън Хокинг, докато портиерът - който се представи като Пиер - му наливаше чаша минерална вода. Само за няколко минути двамата се бяха сближили по онзи особен начин, който понякога свързва съвършено непознати хора, озовали се на едно и също място посред нощ, докато светът наоколо спи. Кел усещаше, че Пиер го възприема като сговорчив човек, който не представлява заплаха. Може би дори се радваше, че има с кого да си бъбри; така по-лесно щеше да му мине времето.
- Тук май хващам сигнала - обяви той.
Пиер, който в този момент прибираше ризата си, измъкнала се от панталона, се усмихна облекчено. Кел влезе в архива на пощата си и се зачете в стари съобщения.
- Ей сега привършвам, няма да ви се пречкам повече.
- Спокойно, мосю Юнияке, не бързайте. Ако ви е нужно още нещо, само кажете.
Малко по-късно звънецът на входната врата издрънча. Пиер прекоси фоайето, изтича надолу по стълбите и за момент се скри от погледа на Кел. От мястото, където се намираше, Кел чу женски глас, който се оплакваше на английски език от „гадното време“ и се извиняваше, че безпокои хората „по никое време през нощта“.
Барбара.
- Оттук, мадам.
Пиер пое платнената й пътна чанта и я поведе през фоайето, после се спря на рецепцията, за да обработи личните й данни.
Барбара се държеше професионално.
- Уффф, какъв ужасен полет! Имам чувството, че този пилот за пръв път приземяваше самолет. Стовари ни на пистата като самосвал тухли. Извинете ме, че не говоря френски. Като млада съм живяла на Лoapa и се оправях горе-долу добре, но на моята възраст човек започва да забравя, не мислите ли?
- Сама ли ще ни гостувате, мадам?
- Сам-самичка, да. Съпругът ми, бедничкият, се спомина преди, има-няма, три години. - Кел за малко не се задави с минералната си вода. - Загуби битката с рака. Колко любезно от ваша страна да ми намерите стая в последния момент! Ама съм голяма досадница, а? На летището имаше няколко души, дето представа си нямаха къде ще нощуват. Трябваше да взема един-двама, да си поделим таксито, но бях така объркана... Ама тоя хотел си го бива. Паспортът ми? Да, разбира се. Предполагам, че ще искате и кредитна карта? Навсякъде ми искат в днешно време. Толкова много ПИН-ове, как да ги запомни човек!...
Кел се подхилваше над лаптопа си, закрит от погледа й зад стена, на която имаше закачен черно-бял портрет на Нина Симон, като от време на време почукваше произволно с пръсти по клавиатурата, преструвайки се, че пише. Не след дълго Пиер подаде на Барбара ключ от стая 232, обясни й къде и кога е закуската и я отпрати.
- Натиснете бутона за втория етаж, мадам - каза той, докато тя крачеше към асансьора. - И ви желая лека нощ.
Кел погледна часовника си. 1:35 ч. Даде на Барбара десетина минути да се настани и да огледа хотела, след което й прати есемес със сигнала за последната фаза от плана им.