След като потвърди получаването на последния есемес от Кел: И аз. Точно в 2 заемам позиция. Късмет, Барбара Найт свали блузата и полата си и само по чорапогащи, загърната в бял халат с емблемата на хотел „Гилеспи“, излезе в коридора. След по-малко от минута беше застанала на междинната площадка между първия и втория етаж, стискаше обувките си в ръце и се ослушваше за стъпките на русолявия портиер с ужасното акне, който я бе регистрирал.
Пиер пристигна в 2:04 ч. и подскочи от ужас при вида на бялото привидение с разрошени коси, което го връхлетя изневиделица, размахващо чифт обувки в ръка.
- Мадам? Добре ли сте?
- Ох, слава богу, че ви виждам! - Барбара трепереше от престорено безсилие, като си напомняше мислено да не преиграва. - Боя се, че май съм се изгубила. Бях тръгнала надолу към вас. Исках да оставя обувките си за почистване, виждате ли, но някак си, не знам как е станало, съм се заключила...
- Моля ви, мадам, не се притеснявайте, можем...
Тя го прекъсна:
- А сега, да ме убиете, не мога да си спомня на кой етаж е стаята ми. Знам, че много любезно ме настанихте в номер 232, но, ей богу, не мога да...
Пиер галантно придружи мадам Найт до площадката на първия етаж, където щеше да е в по-голяма безопасност. В полза на британските разузнавателни служби работеше неподозираният от тях факт, че собствената баба на портиера се намираше в ранен стадий на деменция. Разпознал сродна душа, той постави длан върху кръста на мадам Найт и я уведоми, че с удоволствие ще я придружи до стаята й.
- Ах, колко сте мил, ах, какъв възпитан млад джентълмен! - възкликна Барбара, като размахваше магнитната карта, която измъкна от джоба на халата си. - Ето го това проклето чудо! Къде на него обаче е написан номерът на стаята?! Никъде!
Кел работеше бързо. Програмата за резервации на хотела беше отворена върху екрана на компютъра - Пиер все още стоеше логнат като потребител. Докато портиерът обгрижваше изпадналата в нужда Барбара, той кликна върху бутона „Текущи клиенти“ и програмата го препрати към електронна таблица с информация за всички гости на хотела. Номерата на стаите бяха подредени във вертикална колона отляво, а датите на настаняване - в хоризонталния ред най-горе. Той откри датите, които съответстваха на престоя на Амилия, после кликна в полето „218“ и на екрана се появи цялата информация за стаята й.
Кел се чувстваше толкова уверен в себе си, а имаше и такова доверие в способностите на Барбара да задържи Пиер, че си позволи да отпечата резюме от три страници, включително пълни подробности за поръчките й до рум-сървис, сметките й за пране и всякакви разговори, които бе провела от стационарния телефон в стаята си. После отново се върна на главната страница, взе отпечатаните листове от принтера, сгъна ги в задния джоб на панталона си и излезе от рецепцията. До клавиатурата имаше устройство за кодиране на магнитни карти. Той го включи, набра функцията „Настаняване“ и номера на стаята - „218“, зададе дата на изтичане на картата след 6 дни и натисна „Създай“. Вдясно от машината имаше малка купчинка бели пластмасови карти. Той вкара една в отвора на устройството, записа информацията върху магнитната ивица, извади картата и я пъхна в джоба си при сметките на Амилия.
След около пет минути, когато Пиер се върна, Томас Кел бе почистил почти всички стъкълца от пода и събираше сухите листенца, разпилени по килима.
- Ама не биваше да се притеснявате, мосю Юнияке!
- Исках само да помогна - увери го Кел. - Толкова съжалявам. Чувствам се ужасно.
11.
Коридорът на втория етаж беше пуст. Докато Кел крачеше към № 218, компания му правеше само шумът от климатичната инсталация. Изведнъж се почувства неописуемо уморен, адреналинът от разиграването на Пиер се бе разградил в организма му, оставяйки го с отровата на махмурлука от предишната нощ.
Той пъхна магнитната карта в прореза на вратата, видя лампичката над бравата да светва зелено и влезе в стаята на Амилия, като затвори тихо вратата след себе си. За миг сякаш му се стори, че вижда голото й тяло, проснато по гръб на леглото, покрито в засъхнала кръв и следи от насилие, но съзнанието му отхвърли този зловещ образ като абсурдна халюцинация.
Леглото беше оправено. Дрехите на Амилия бяха старателно сгънати, а личните й вещи подредени от камериерката. Разположението на стаята й беше като в неговата -с телевизор срещу леглото, монтиран със скоби на стената над писалищната маса, и прозорец от две части, отварящ се с плъзгане нагоре, който гледаше към булевард „Дюбушаж“. Кел влезе в банята и огледа подробно съдържанието й. Нямаше четка и паста за зъби, но затова пък в шкафчето над мивката откри кутийка за лещи и флаконче с течност за почистване. Нямаше четка за коса, нито очила, нито следа от „Ермес“ - любимия парфюм на Амилия. Сигурно е била наясно точно къде отива и си бе взела само най-необходимото.