На призрачната светлина от улицата стаята му изглеждаше някак странно в нощната тишина. За пръв път, откакто бе напуснал Воксхол Крос, се чувстваше толкова болезнено самотен. Помисли си, както често му се случваше в безсънните нощи, че през целия си съзнателен живот бе познавал само един начин на съществуване, различен от този на всички останали. Понякога му се струваше, че самата му личност беше продукт на избора му на поприще; той отдавна вече не помнеше как бе изглеждал животът му преди онова съдбовно потупване по рамото, когато беше само на двайсет години.
Какво се бе случило с живота, за който бе мечтал, с живота, който си бе обещавал на отсрещния бряг на реката? Той обясняваше на всички, които имаха търпение да го изслушат, че възнамерява да напише книга. Убеждаваше себе си, че иска да следва архитектура. И двете му намерения сега изглеждаха толкова абсурдни, че той чу смеха си в притихналата стая. Ден след ден в сивите зимни месеци на новата година се бе опитвал да заживее като редови гражданин, да се превърне в обикновен човек, който се среща с приятели и гледа мачове по телевизията или разговаря с непознати на чаша в кръчмата. Беше твърдо решен да попълни празнотите в образованието си, да изгледа на диск филмите, които бе пропуснал навремето, да прочете романите и мемоарите, които го бяха подминали... но единственото, което го влечеше, беше тайният му свят. В един момент дори си бе въобразил въпреки всички доказателства за противното, че най-после би могъл да стане и баща. Но в момента тази мечта беше толкова далечна и недостижима за него, колкото координатите на Амилия Левин.
После се сети за Джордж Тръскот, който със сигурност щеше да извлече най-голяма полза, ако Амилия изчезнеше за дълго или завинаги. В трескавото си безсъние той се запита дали самият Тръскот не бе спомогнал по някакъв начин за изчезването й. Защо иначе му бе нужно да я следи чак до Ница? Защо да натоварва тъкмо него - Томас Кел - с издирването й? Той отвори очи; стаята беше все така тъмна, ако не се смяташе жълтеникавото сияние на уличната лампа. Кел презираше Тръскот, и то не толкова заради амбицията му, не и заради безскрупулната му хитрост и интригантство, а защото той въплъщаваше всичко онова, което Кел ненавиждаше във все по-корпоративната атмосфера на МИ6. За Джордж Тръскот важна беше не Службата, не защитата на отечеството, а собственото му кариерно израстване. С малко по-нисък коефициент за интелигентност и съвсем малко по-умерено его той би се хванал на работа като пътен полицай или общински инспектор и нощем би сънувал как налага глоби за паркиране или приема наредби против шума. При други обстоятелства Кел би се изсмял на тази своя мисъл, но сега беше твърде потиснат от перспективата Тръскот да стане шеф и да докара със себе си още апаратчици, още корпоративни адвокати, като наред с това пожертва истински талантливите разузнавачи на олтара на тесногръдия си педантизъм. Амилия Левин беше със сигурност последната бариера пред превръщането на МИ6 в поделение на Комисията за здравословни и безопасни условия на труд.
Накрая телефонът все пак иззвъня, но беше рецепцията; Пиер бе забравил да отмени събуждането. Кел едва ли бе спал повече от час и половина. След десет минути, докато си вземаше отново душ, той чу познатия звън на мобилния телефон. С насапунисана глава, той изруга през зъби, спря водата и излезе от банята.
Беше Маркан, гласът му звучеше победоносно.
- Вonjour, Thomas. Comment allez-vous?
Правилно № 1 в МИ6 гласеше: „Никога не мрънкай, никога не показвай слабост.“ Затова Кел влезе в тона на Маркан и отвърна:
- Jesuis tres bien merci, monsieur. - Сякаш се обръщаше към учителя си по френски в основното училище.
- Откри ли блекбърито й?
- В багажника на кола под наем. Паркирана на половин километър от хотела.
- Как се сдоби с ключовете?
- Беше ги оставила в сейфа на стаята си.
Маркан явно надушваше нещо нередно.
- И защо ли го е направила? - попита той.
- Хайде де! Може да не е очаквала Джордж Тръскот да изпрати екип подире й. - Той замълча за момент, като си представяше как Маркан нервно приглажда косата си. -Но е имала време да си опакова нещата, което значи, че не е бързала. В банята й няма четка за зъби, нито парфюм. Повечето от дрехите й също липсват. Пътува под чуждо име, вероятно с очила, като носи само леката си пътна чанта. Възможно е да е оставила ключа, понеже е искала да я открия, но това е малко смела теория. Паспортът и кредитните й карти бяха увити във вързоп заедно с блекбърито, с ключовете от дома й, СИМ картата, всичко заедно. А пък вързопът беше скрит в наета кола, за която не е очаквала да бъде задигната.