Кел поиска и блекбърито, и СИМ картата да бъдат дадени за анализ на човек, който можеше да ги разкодира. Въпреки ранния час Маркан вече се бе свързал със специалист в Генуа и му каза, че тя щяла да пристигне в Ница около обяд.
- Елза Касани. Работеше за нас в Рим. Сега е на свободна практика. Реши, че така може да изкарва повече пари. Занимава се с оперативно издирване по електронни следи, познава повече хора в повече агенции, отколкото и ти, и аз можем да си представим. Умна, борбена, суперпрофесионалистка. Ще ти хареса. Има страхотни препоръки.
- Предай й как да се свърже с мен, когато дойде. - Кел си каза, че би могъл да поспи още няколко часа, ако въпросната Елза го остави на мира до обяд. - Какво друго имаш да ми казваш?
- От Челтнам се обадиха. Анализирали са номерата, които си им дал. Единият е на къщата на Амилия в Уилтшър. Звъняла е три пъти за два дни. Може и трите пъти да с говорила с Джайлс, понеже той е бил там последната седмица. Доколкото знаем, не са се чували след изчезването й. Всеки от трите разговора е продължил по-малко от пет минути. -Той помисли и добави: - Джайлс я е отегчавал до безсъзнание. - Кел тъкмо закачваше знака „Не безпокойте“ на дръжката на вратата си и дори не се усмихна на шегата. - Френският мобилен номер не ни е известен. Нов е, купен в Париж преди четири месеца. Регистриран на Франсоа Мало. Може би Амилия само е оставила съобщение, понеже позвъняването е продължило едва трийсет секунди.
Кел направи връзката.
- Мало се казва един от погребаните в Четиринайсети арондисман. - Докато поставяше веригата на вратата, той си спомни, че Маркан винаги изоставаше от събитията.
- Да бе, вярно. Браво, Том. Знаех си, че съм наел верния човек. Ще проуча по-отблизо нещата. Очаквай развитие.
14.
Елза Касани имаше бледото и уморено лице на човек, свикнал цял живот да седи в тъмни стаи и да се взира в компютърни екрани. А беше едва на двайсет и седем. Леко пълничка, общителна, вечно усмихната италианка с пиърсинги в ушите, тя се бе свързала с Кел малко след дванайсет часа и двамата се бяха разбрали да се срещнат в едно кафене на Рю дьо л’Отел де Пост, за да вземе тя блекбърито и СИМ картата.
Срещата мина без усложнения. Както Кел я бе инструктирал, Елза беше с шапка, седеше сама на маса и си беше поръчала кампари със сода. („Аха! - беше възкликнала тя, доволна от тази конспиративност. - Защото е червено!“) След няколко минути Кел влезе в заведението, забеляза шапката и питието на масата, предаде й техниката и каза, че очаква резултати „до залез“. После стана и се отдалечи към Средиземно море, оставяйки Елза на масата. Никой от околните не бе забелязал каквото и да било. Никой не ги следеше. Нямаше нужда от тайнственост и професионални трикове. Тук Московските правила не важаха.
Кел бе забравил колко ненавиждаше Ница. Този град парвеню не притежаваше нищо от традиционния френски дух. Улиците бяха твърде чисти, палмите изглеждаха абсурдно не на място, по крайбрежната променада се пъчеха позьори, момичетата трудно можеха да минат за хубави. Ница беше стерилна игрална площадка за богати чужденци, които нямаха достатъчно въображение, за да похарчат по нормален начин парите си. „Мястото, където слънчевият тен се оттегля, за да умре“ - гласеше един стар виц. Той си припомни последното си идване в Ница, за едно денонощие през 1997-а, когато беше по следите на един от главатарите на ИРА, успял да се сприятели с някакъв чеченски перач на пари и да се укрие във вилата му във Вилфранш. Кел беше пристигнал в една подгизнала от дъжд майска сутрин и бе заварил града запустял, пълен с призраци. Кафенетата около старото пристанище бяха празни, в Кафе дьо Тюрен половин дузина клиенти дремеха по на половин дузина миди. Сега беше различно, лятото беше в разгара си, градът беше претъпкан с туристи, всяка педя от плажната ивица беше заета, пред всяка пробна в бутиците на Рю Паради и Рю Алфонс Кар се виеше опашка. Кел се укори, че не си бе останал в хотела, където поне можеше да си поръча румсървис и да гледа филми по платения канал или новините. Вместо това откри една бирария на две пресечки от морето, поръча си жилава пържола с пържени картофи от хубавичката келнерка, която го гледаше очаквателно за бакшиш, и заби нос в „Либелата“ на Шеймъс Хийни - една стихосбирка, която се бе сетил да мушне в багажа си в последния момент преди отпътуването от Лондон. Зад бара собственикът на бирарията - петдесетинагодишен двойник на Джони Холидей - се снимаше с айфона си в огледалото. Кел отдавна бе констатирал, че всички ресторанти в Южна Франция са собственост на един и същ тип мъже - застаряващ плейбой с трийсет и четири брака, шкембенце, слънчев загар и апетит за млади келнерки. Този конкретен индивид имаше навика да се чеше по цепката на задника, също като Рафаел Надал преди сервис. Когато дойде време да си плати сметката, Кел реши да се позабавлява е него.