- Пържолата беше жилава - каза на английски той.
- Comment?
Кръчмарят гледаше през рамото му, сякаш беше под достойнството му да погледне в очите някакъв си англичанин.
- Казах, че пържолата е жилава. - Той посочи с ръка към кухнята. - Храната в тази кръчма е само малко по-хубава от онова, което ни сервираха в „Папийон“.
- Quoi?
- Смяташ, че е в реда на нещата да искаш осемнайсет евро за тази подметка, а?
- Il y a ип probleme, monsieur?
Кел се обърна да си ходи.
- Няма значение - каза през рамо той. Стигаше му да види как заучената самонадеяност на Джони Холидей за миг се бе пропукала. Келнерката, която явно бе подслушала разговора им, му се усмихваше кокетно. Кел й остави на масата петдесет евро от парите на Тръскот, излезе и закрачи по улицата под следобедното слънце.
Един мъдър човек някога бе казал, че шпионажът - това е умението да чакаш. Някого или нещо. Кел реши да убие времето си в скитане из улиците на стария град и в залите на Ив Клайн в Музея на модерно и съвременно изкуство. Приседна на една желязна пейка на мецанина и провери съобщенията на лондонския си телефон. Клеър му бе изпратила поредица от все по-раздразнени есемеси от чакалнята на брачния им консултант. Той напълно бе забравил, че имаха записан час.
Много ти благодаря. Загуби ми времето.
Проклет да си.
Той нямаше никакво намерение да й обяснява, че се е върнал на служба по молба на Маркан. Вместо това, натискайки нервно бутоните, написа:
Съжалявам. Напълно забравих. Имах тежък ден.
В Ница съм.
Едва когато получи отговора й - три укорителни въпросителни знака, - Кел осъзна грешката си и понечи да й позвъни, за да обясни ситуацията, но апаратът вече беше изключен и го препрати на гласова поща.
- Съжалявам, давам си сметка, че се държа ужасно, но ми се наложи да отскоча до Ница, това е във Франция, по работа. Възникна ми неотложен ангажимент. Напълно бях забравил за консултацията. Би ли се извинила от мое име на...
Той си даде сметка, че бе забравил името на брачния консултант; помнеше само, че беше жена, помнеше прическата й, бисквитите в чинийка на масата, тиктакащия часовник, който бавно отмерваше времето. Реши някак си да замаже положението.
- ...любезната докторка, кажи й, че съм зает. Обади ми се, когато можеш. Чакам да ме извикат за среща.
Той не се съмняваше, че Клеър лесно ще отгатне истинските причини за отсъствието му: „трябваше да замина за Франция“, „неотложен ангажимент“, „чакам среща“ - Томас Кел беше бракуван шпионин, изритан позорно от службите; той не притежаваше частен бизнес, нямаше нужда да го „викат за срещи“. Единствената логична причина да се намира в Ница беше да свърши някаква мръсна работа за МИ6. Една от неизбежните необходимости на дългата му кариера бе да лъже Клеър за естеството на работата си. Кел се бе радвал на кратката почивка от подобно съчинителство, но сега отново беше въвлечен в цикъла на измами и привидности, които бе фабрикувал в продължение на двайсет години; върнал се беше към стария и удобен навик да държи на разстояние всеки, който се опитваше да се приближи до него. В този смисъл той така и не разбираше защо Клеър толкова държи да ходят на психолог. В брака им нямаше „структурен дефект“ - един термин, който докторката използваше с видима наслада. Нито пък между тях имаше „иманентно програмирана враждебност“. В редките случаи, когато се срещаха, за да обсъждат общото си бъдеще, мистър и мисис Томас Кел неизменно пренасяха дискусията в леглото, като на сутринта се събуждаха с въпроса защо, по дяволите, живееха разделени. Но причината за тяхната раздяла беше ясна. Недвусмислена. Без деца те нямаха общо бъдеще.
Елза му позвъни в пет и двамата се разбраха да се срещнат пред хотел „Негреско“.
Кел имаше чувството, че вижда нов човек. За петте часа, през които бе анализирала телефона и картата, Елза бе претърпяла пълна промяна. Бледите й страни бяха станали румени, сякаш се връщаше от дълга разходка по плажа, а очите й - толкова безжизнени в кафенето - блестяха на ослепителното лятно слънце. Ако първоначално му се бе сторила затворена и някак притеснена, сега беше радостно възбудена и излъчваше топлина. Толкова мила бе станала, че за миг Кел се запита дали не бе получила инструкции от Маркан да спечели на всяка цена доверието му.