- Как мина следобедът ти? - попита го тя, докато крачеха към залязващото слънце.
- Прекрасно - излъга Кел, който се радваше на компанията й след продължителната самота и не искаше да я отблъсне с мърморенето си. - Обядвах, посетих една галерия, почетох книга...
- На мен Ница никак не ми харесва - обяви Елза; английският й беше точен и напевен.
- На мен също - каза той. Тя го погледна косо и се позасмя на тази внезапна пукнатина в самообладанието му. -Трудно ми е да го обясня. Обичам всичко френско. Великите градове: Париж, Марсилия... Храната, виното, филмите...
- Бла-бла-бла-проточи Елза.
- ...но за мен Ница е изкуствена, нещо като Дисниленд.
- Няма душа - подхвърли тя.
Кел помисли и отвърна:
- Именно. Душа й липсва.
На светофара чакаше дълга колона коли; докато двамата пресичаха Променад Англе, се сблъскаха почти едновременно с двама тийнейджъри, които тичаха в обратната посока. От кола, спряла кой знае защо до централната тревна ивица на булеварда, слизаше проститутка с високи токове и черна кожена пола.
- В СИМ картата няма нищо необичайно - каза Елза, докато се провираха през глутница мотопеди. - Проверих я за по-сигурно и през Челтнам.
- А блекбърито?
- Използвала го е за „Скайп“.
Разбира се. При липса на криптирана телефонна линия „Скайп“ беше естественият избор на всеки шпионин - труден за проследяване, почти невъзможен за подслушване. В този смисъл едно блекбъри по нищо не се отличаваше от обикновен компютър; на Амилия й трябваха само чифт евтини пластмасови слушалки. Най-вероятно ги бе заела от рецепцията.
- Знаеш ли с кого е разговаряла?
- Да. Винаги с един и същ номер, с един и същ потребителски акаунт. Провела е три отделни разговора. „Скайп“ адресът е регистриран на френски имейл.
- Има ли потребителско име?
- Името е едно и също. Франсоа Мало.
- Ама кой е този тип? - попита на глас Кел, като се спря. Може би си мислеше, че въпросът му е риторичен, но Елза бързо го опроверга.
- Струва ми се, че знам отговора - каза тя с вид на ученичка, решила особено трудна задача по математика. Бръкна в чантата си и започна да рови вътре.-Ти говориш френски, нали? - подаде му разпечатка от вестникарска статия тя.
- Говоря френски - отвърна той.
Двамата стояха, облегнати на парапета, и гледаха надолу към плажа, а покрай тях във вечерния здрач се плъзгаха младежи на ролери. Статията от „Льо Монд“ възпроизвеждаше в зловещи подробности едно нападение в Синай. Двойка на средна възраст. Женени от трийсет и пет години. Брутално убити с ножове и метални пръти на плажа в Шарм ел Шейх.
- Не е най-приятният начин да се умре - отбеляза Елза, което си беше доста меко казано. Тя извади цигара и я запали с гръб към вятъра.
- Ще ми дадеш ли една и на мен? - попита Кел. Докато му поднасяше огънчето, ръцете им се докоснаха, погледите им се срещнаха - внезапно бликнало желание за интимност на хора, озовали се в един и същ град, по една и съща работа, споделящи едни и същи тайни. Кел познаваше сигналите. Беше минавал много пъти по този път.
- Франсоа Мало е синът им - каза тя. - Живее в Париж. Няма братя и сестри, не е женен, не живее с никого.
- От Челтнам ли ти казаха всичко това?
Елза навири горделиво нос.
- За какво ми е Челтнам? - каза тя, издишвайки дим през носа си. - Мога и сама да се оправя.
Той се изненада от троснатия й тон, но си каза, че може би целта й бе да го впечатли. Една похвала от негова страна пред Лондон щеше да й бъде от полза като частник.
- А откъде събра информация? От „Фейсбук“? „Майспейс“?
Елза му обърна гръб и се загледа към плажа. Някакъв мъж по бяла риза крачеше право към морето с такава решителна крачка, сякаш възнамеряваше да се спре чак в Алжир.
- От мои източници във Франция. „Майспейс“ вече не е толкова актуален - каза тя с тон, сякаш Кел беше единственият останал в цяла Европа, който още не знаеше това. - Във Франция ползват „Фейсбук“ или „Туитър“. Доколкото мога да установя, Франсоа не е имал акаунт в нито една социална мрежа. Или е твърде затворен, или е... прекалено самонадеян.
Откъм изток се задаваше линейка без сирена, жълтите й светлини проблясваха през короните на палмите. Още от най-ранното си детство Кел изпитваше почти суеверен ужас при вида на преминаваща линейка и сега я проследи със свито сърце, докато се скри от погледа му.