- Има ли още нещо? - попита той. - Нещо необичайно около блекбърито?
- Естествено. - В отговора й се съдържаше намек за безкраен репертоар от загадъчни дейности. - Потребителят е влизал в сайтовете на две авиокомпании. „Ер Франс“ и„Тюнизер“.
Кел се сети за досието на Амилия, но не виждаше никаква смислена връзка между годината, която бе прекарала като гувернантка в Тунис, и внезапното й изчезване след повече от трийсет години. Да не би МИ6 да работеха тайно по операция за влияние, най-вероятно с участието на американците? След падането на Бен Али в Тунис се беше образувал вакуум, който трябваше да се запълни възможно най-бързо.
- Резервирала ли е полет?
- Трудно е да се каже. - Елза се намръщи и стъпка с крак цигарата си, сякаш тютюнът й беше виновен за липсата на информация. - Има извършена картова транзакция с „Тюнизер“, но не е ясно за какво точно.
- На чие име е картата?
- Не знам. Нито пък сумата на транзакцията. Там, където банката криптира информация, е много по-трудно да се установи каквото и да било. Но аз предадох на моите хора всичко, до което се добрах, и съм сигурна, че ще успеят да определят самоличността на титуляра по сметката.
Кел се опитваше да сглоби останалите парченца от пъзела. Обстоятелството, че Амилия бе оставила наетата си кола в Ница, показваше, че почти със сигурност бе взела самолет. По следите, оставени по блекбърито й, можеше да се предположи, че е отлетяла за Тунис. Но защо? И докъде точно? Допреди много години МИ6 бяха поддържали малко бюро в Монастир. Или може би беше в столицата Тунис? Елза отговори на въпроса му:
- Има още нещо, което е много важно.
- Да?
- Мобилният телефон на Франсоа Мало. Моите хора го проследиха. Изглежда, че вече не е в Париж. По-вероятно е да се намира в Тунис на почивка. Сигналът от телефона е засечен недалеч от Картаген.
15.
Кел занесе блекбърито и СИМ картата на Амилия в подземния паркинг, постави ги обратно в багажника на колата й и се прибра в хотел „Гилеспи“. Върна ключовете от колата в сейфа, огледа стаята, за да се убеди, че я оставя така, както я бе заварил, и от лаптопа на Маркан си направи резервация за град Тунис. В седем на следващата сутрин вече пътуваше за летището в Ница, като остави ситроена в бюрото на „Херц“.
За 11 часа имаше насрочена стачка на наземните служби, но самолетът му излетя малко след 10 и се приземи в ослепителната жега на Тунис час по-късно. От ГСУ бяха категорични, че Франсоа Мало се намира в Гамарт - заможно предградие на морския бряг, предпочитано от туристи, бизнесмени и дипломати пред шума и блъсканицата в центъра. Кел научи, че сигналът от телефона на Мало е бил засечен на един неголям участък от бреговата ивица, където два петзвездни хотела си оспорваха гостите на близкото голф игрище. В единия от тях, „Валенсия Картаж“, нямаше данни за посетител с това име, но във втория, „Рамада Плаза“, с който Кел се свърза от телефонна кабина на летището в Ница, веднага го прехвърлиха към стаята на Мало. Кел затвори, преди връзката да се бе осъществила, но запомни номера на стаята: 1214. След три минути той отново позвъни в хотела, попадна на различен рецепционист и се опита да си запази стая.
Имаше само един проблем. Беше разгарът на лятото и „Рамада“ беше пълен. Той опита още веднъж от летището в Тунис, като се надяваше да се е отменила резервация по време на полета. Но рецепционистката беше непреклонна: за следващите четири дни нямаха свободни стаи. „Не бихте ли пробвали във „Валенсия Картаж“? Съвсем наблизо е.“ Кел й благодари за съвета, позвъни отново във „Валенсия“ и си запази шест нощувки на пълен пансион под името Юнияке.
Беше пресметнал, че „Валенсия Картаж“ се намира на около половин час от летището с кола, но докато се движеха на североизток към брега, таксито му заседна в задръстване. Някои от по-нетърпеливите шофьори ги изпреварваха отстрани през банкета или дори преминаваха през централната затревена ивица в насрещното платно. Африка, помисли си Кел и се облегна назад, за да наблюдава този цирк. Шофьорът му - възрастен мъж с предпочитания към по-ранния Джордж Майкъл - използваше според силите си всяка пролука в движението, вперил поглед напред през пукнатото стъкло на колата, докато от двете страни се редуваха ниви и изоставени строежи. По протежение на шосето се щураха мъже на всякакви възрасти, ушите заглъхваха от рева на форсирани докрай двигатели и какофонията от клаксони.
Най-после се измъкнаха от най-тежките задръствания и достигнаха покрайнините на Ла Марса; таксито пое по гладкия крайбрежен булевард, по протежение на който се белееха дипломатически резиденции. На отбивката за „Валенсия“ и „Рамада“ имаше бариера, охранявана от трима войници с автомати, които имаха заповед да проверяват всички превозни средства, приближаващи се към хотелите и нощните барове покрай плажа, защото последното нещо, от което Тунис имаше нужда в разгара на туристическия сезон, бе ислямски фанатик да се взриви на паркинга на петзвезден хотел. Най-младият от войниците надникна в таксито, изви врат към задната седалка и внимателно огледа пътника. Кел му кимна, насили се да му се усмихне и младежът им махна с ръка да продължат.