Хотел „Валенсия Картаж“ беше разположен на шестнайсет хектара непосредствено до „Рамада Плаза“. Маркан му бе поръчал едно рено меган, което да го очаква на паркинга. Кел вече знаеше цвета и номера и откри бързо колата; според уговорката с Лондон ключовете трябваше да бъдат оставени в ауспуха. Портиерът, с късо подстригана черна коса, черен панталон и жилетка в цвят бордо, го забеляза отдалеч и го посрещна като роден брат, когото не бе виждал от години. Въпреки протестите на Кел ръчната му чанта бе положена върху количка и тържествено откарана по късата рампа към входа на хотела. Още щом се озова вътре, в прохладата на климатизираното фоайе, той даде бакшиш на портиера, остави чантата си на количката и обиколи наоколо, преди да се отправи към рецепцията, за да се регистрира.
Фоайето беше огромно, високо колкото три етажа от сградата, издържано в жълт цвят, подобен на горчица. На Кел му напомняше мексикански ресторант в предградията, раздут до размерите на самолетен хангар. На партера имаше два ресторанта, пиано бар и неголямо кафене в псевдомавърски стил. Той надникна вътре. Двойка туристи с бели бейзболни шапки пиеха ментов чай и пушеха сладникав тютюн през наргиле, вероятно залъгвайки се, че по този начин се пренасят в автентичната атмосфера на арабски сук. В съседство имаше сувенирен магазин, в който се продаваха ключюдържатели във формата на камила и тубички със слънцезащитен лосион на астрономически цени. Кел си купи „Хералд Трибюн“ и се нареди на опашката пред рецепцията. Вляво от мястото, където се намираше, вътрешен коридор водеше към гигантски спа комплекс, предлагащ хамами, салони за масаж и плувен басейн с морска вода и трамплин за скачане. През коридора се точеше върволица от гости, повечето по бели хавлиени халати. Една от жените беше с лейкопласт през носа; на опашката пред себе си Кел забеляза италианска туристка на средна възраст, превързана по същия начин. Под очите й имаше кръвонасядания, сякаш някой в пристъп на ярост я бе ударил с юмрук в лицето. Когато дойде редът му, Кел не се стърпя и попита:
- Защо всички тук са с рани по лицата?
- Извинете, сър?
- Превръзките. - Той посочи лицето си. - Гостите с разбити носове. Като Джак Никълсън в "Чайнатаун“. Какво е станало?
Рецепционистката - млада тунизийка с тъмносиня забрадка на главата - говореше добър английски и отвърна усмихнато:
- Хотелът поддържа връзки с клиника по лицева хирургия в Италия, мистър Юнияке. Техните клиенти често идват тук, за да се възстановят след операция.
Кел кимна, като се опитваше да си припомни формата на носа на Амилия Левин, макар да му се струваше малко вероятно бъдещият шеф на МИ6 да се укрива в Северна Африка след пластична операция.
Стаята му се намираше в края на един тристаметров коридор в западното крило на хотела и гледаше към открит плувен басейн със собствен бар и ресторант, около който имаше поне седемдесет шезлонга. Кел си поръча сандвич от румсървис и позвъни на Джими Маркан, за да го осведоми за напредъка в издирването, като на свой ред научи, че в базата данни на МИ6 се съдържала една-единствена снимка на въпросния Франсоа Мало, която Маркан му изпрати като прикачен файл до лаптопа и мобилния телефон.
- Готин пич - каза той, като отвори снимката. На нея Мало бе уловен сред група от още четирима мъже, всички с официални костюми - според пояснителния надпис, консултанти по информационни технологии. Мало беше малко над трийсетгодишен, с гъста тъмна коса, сресана на път отстрани, изразителна долна челюст с едва набола брада и тънка самодоволна усмивчица в ъгълчето на устата. Тъкмо неин тип, каза си наум той, но Маркан сякаш прочете мислите му.
- Подозираш, че Амилия има тайна връзка?
- И аз не знам какво подозирам. - Кел издърпа един конец от тапицерията на стола до бюрото. - Може тя изобщо да не е тук. Може с този Мало да ни праща за зелен хайвер.