- Не допускаш ли, че може да има някаква зловеща история покрай убийството на родителите му, някаква връзка с настоящето?
- Нали това съм дошъл да открия?
Сандвичът му пристигна и Кел прекъсна разговора. Защо в Лондон бяха толкова сигурни, че в тайнственото изчезване на Амилия има замесен секс? Доколкото Кел знаеше, през цялото време на дългата си кариера тя бе имала сериозни връзки само с двама мъже освен съпруга си: един американски бизнесмен, неотдавна завърнал се за постоянно в Орегон, и един женен колега от разузнаването - Пол Уолинджър, понастоящем шеф на бюрото в Анкара. Но това се бе оказало достатъчно, за да й създаде репутация на безскрупулна прелъстителка сред изцяло мъжката популация на приюта за душевноболни, наречен МИ6. Освен това, питаха се вероятно те, как бе намерила време в натоварения си график, за да завърже връзка с красив французин, поне с 20 години по-млад от нея?
Имаше, разбира се, и други възможности: Мало да е колега от френското разузнаване, ДЖСЕ (еквивалент на МИ6) или ДКРИ, с когото Амилия провеждаше тайна операция. Това би обяснило защо в базата данни на МИ6 се съдържаше толкова малко информация за Мало. Но защо й бе притрябвало да го успокоява толкова време след убийството на родителите му? Вероятно имаше някаква емоционална връзка между тях, нещо повече от чисто делови отношения.
Багажът му бе разопакован, сандвичът изяден и Кел реши да прекара късния следобед в разходка около хотела, да се запознае с околностите и да потърси Мало в „Рамада Плаза“. С нахлупена на главата плажна шапка, която си купи от магазинчето за сувенири, той се запъти по пътеката покрай басейна надолу към плажа, където келнери от хотела сервираха питиета на излегналите се по шезлонгите гости. Местни хора предлагаха магарета и измършавели камили за яздене. Манекенка по бикини, с бухнала черна коса и ярко червило, позираше за фотосесия във вълните край брега; покрай нея с ловки маневри минаваха сърфисти с надеждата да й направят впечатление. Кел свали обувките си и нагази в горещия пясък, топлият западен вятър галеше гърба му. След около двеста метра видя друга подобна сцена: летовници, този път отседнали в „Рамада“, се припичаха лениво върху наредени в прави редици шезлонги, между тях припкаха келнери с ледени напитки, бармани приготвяха коктейли и леки закуски в неголям павилион на дървени колони, магарета и камили очакваха ездачи. Той се сети за Филип и Жанин Мало, нападнати край един плаж, много подобен на този, убити на един хвърлей от петзвездния си хотел, преди това пребити и обрани за няколко сребърника.
„Рамада“ се виждаше от плажа като огромна бяла каменна стена над редицата палмови дървета. Кел тръгна по тясната пътечка между дюните, обрасли с туфи жилава трева и бамбук. Възрастна дама, забрадена с бял шал, се движеше насреща му и му подвикна „Здрасти!“, сякаш бяха стари познати. Вляво от него се чуваше неравномерното потупване на топки за тенис, подавани несръчно от прегрели, задъхани старчоци. Накрая пътеката го изведе до препълнен с човешки тела басейн във формата на осмица, значително по-голям от онзи, който се виждаше от стаята му във „Валенсия“. От три страни басейнът беше обграден с огромен брой масички и шезлонги, върху които се изтягаха поне половината гости на хотела. Кел си даваше сметка, че сам мъж, който се скита безцелно, облечен нито за плаж, нито за басейн, привлича внимание, особено на открито. Затова се спря при един от дървените навеси встрани от басейна и седна на бара. Беше адска жега. Зад бара имаше италианска кафе машина, на полицата отзад бяха наредени бутилки с безалкохолни напитки, до малката мивка бяха натрупани порцеланови пепелници. Той се извърна назад и заоглежда летовниците, докъдето стигаше погледът му, с надеждата да зърне Амилия или някого, който да прилича на Мало. Но лицата на повечето хора бяха неразличими. Поне половината лежаха по корем, други четяха списания или книги, които ги закриваха. Кел стана и продължи обиколката си, като влезе през една странична врата в основната сграда на хотела.
Фоайето, далеч по-строго и минималистично обзаведено, отколкото това на „Валенсия“, подхождаше по-скоро на бизнес хотел в центъра на някой голям град. На рецепцията мъж и жена се караха на руски език. Жената- платинена блондинка, пристегната в бял кожен панталон и вталено яке от същата материя - беше много по-млада от партньора си и имаше киселото изражение на отегчена любовница, на която й е писнало да играе тая роля. Останалите гости бяха най-вече пенсионирани семейни двойки от Обединеното кралство, пет от които бяха накацали върху едно канапе с подковообразна форма в центъра на фоайето, заобиколени от куфари с колелца и найлонови торби, натъпкани с алкохол и местни джунджурии. Кел ги подмина, излезе през главния вход и се озова на паркинга, от който се виждаше задната фасада на „Валенсия Картаж“. Отправи се към пътя, разделящ градините на двата хотела, като премина покрай самотния служител в бялата будка до бариерата. И оттам видя онова, което търсеше: седем жълти таксита, подредени едно зад друго на шосето в очакване на клиентела от хотелите. Кел се смеси с шофьорите и заговори на френски най-близкия от тях; интересуваше го колко време е нужно, за да се стигне с кола до центъра на град Тунис.