- Имате ли кола под наем?
Кел поклати глава. Не искаше да обърква излишно човека.
- Искам да кажа, ще ви следвам с друго такси.
Двамата си размениха телефонните номера и Кел информира тунизиеца за дневното му разписание: от седем сутринта до полунощ. След това слезе от колата под палещото слънце. Видя някаква пътечка, която водеше към плажа, и реши да се поразходи пеша.
- Ти се върни обратно пред хотела - каза той на Сами. - Нареди се на опашката при другите таксита. И ако видиш някой от тях, звънни ми.
- Добре - отвърна Сами с характерния си непукизъм, сякаш шпионирането на западни туристи беше за него ежедневно занимание.
След половин час Кел беше вече в стаята си. Остатъците от сандвича му лежаха на нощното шкафче - корички, парченца маруля и майонеза. Той отвори вратата, изнесе подноса в коридора, после си взе студен душ и излезе на балкона.
Около плувния басейн на „Валенсия“ беше все така оживено. Във водата имаше поне двайсетина души - семейства с малки деца, които се плискаха, боричкаха и крещяха в плиткото. На пластмасов стол точно под прозореца на Кел се беше настанила жена с дълга черна рокля, покрила глава с шал, и четеше списание. Кел огледа гостите от двете й страни; залязващото слънце хвърляше дълга сянка над басейна.
И тогава я видя.
Легнала по гръб на шезлонга, с цял бански и широкопола шапка. Красива жена на петдесет и няколко, която четеше роман с меки корици и отпиваше кафе от порцеланова чашка.
Амилия Левин.
16.
В пет часа в тихия петъчен следобед точно преди две седмици Амилия Левин бе успяла да се измъкне тихомълком от Воксхол Крос и да се добере през предпразничните задръствания до къщата си в селцето Чок Вали, графство Уилтшър. Тя ясно съзнаваше, че предвид неотдавнашното й назначение като шеф на разузнавателната служба това беше може би последният уикенд за месеци напред, в който можеше да остане насаме със себе си, да се наслади на живописното спокойствие на провинциалния живот; задълженията на новия й пост скоро щяха да я закрепостят за постоянно в Лондон. Това означаваше да се премести в къщата на Джайлс в Челси, където компания щяха да й правят строителните машини по разкопаната улица и охраната на входа. Такава беше цената на успеха.
Къщата на Амилия, която бе наследила от починалия си брат в средата на 90-те, се намираше на една тясна уличка в края на малко село на дванайсет километра югозападно от Солсбъри. Когато спря колата пред нея, вече се смрачаваше; тя остави още известно време ключа в стартера, за да чуе докрай сонатата за пиано по радиото. След като музиката свърши, Амилия изключи мобилния си телефон - в селото и бездруго нямаше сигнал, - грабна пътната си чанта от съседната седалка и заключи колата.
Каква тишина! В сгъстяващия се мрак Амилия стоеше до портата на къщата си и се вслушваше в звуците на нощта. Новородени агънца блееха на ливада от другата страна на долчинката. Наблизо ромолеше ручей, набрал сила от пролетните води; на места вировете ставаха толкова дълбоки, че като млада бе плувала в тях, оставяйки се на леденото течение да я носи. Във втората от останалите три къщи на уличката се виждаше светлина. Първата, на стотина метра от нейната, беше собственост на лондонска издателка с два развода зад гърба си, която - също като нея - прескачаше при всяка възможност до селото. Понякога двете жени се канеха една друга на чаша вино или уиски, макар че Амилия никога не бе споделяла какво точно работи, задоволявайки се с описанието „държавен служител“. Втората къща, закрита зад стръмен склон, принадлежеше на Чарлс и Сюзан Хамилтън - възрастна двойка, чийто род от четири поколения живееше по тези места. За седемнайсет години, откакто бяха съседи, Амилия бе разменила по няколко думи с всеки от тях.
Вечерта беше хладна и Амилия извади връзка ключове от джоба на палтото си, отвори вратата и с влизането си изключи алармата. Почивните й дни преминаваха винаги по един и същ начин. Тя пускаше новините по Четвърти канал, приготвяше си голям джин с тоник и резен краставица, намираше необходимите съставки за скромна вечеря, след което пълнеше ваната с вряла вода, в която наливаше масло от някое измежду трийсетината шишенца, строени на полиците в банята - всичките подарък за Коледа или за рождения й ден от колегите в МИ6, които по правило подаряваха книги или бутилки уиски на мъжкото братство и безумно скъпа козметика на малкото жени в Службата.