- Джоун?
Двете жени не бяха разговаряли близо десет години. Последната им среща беше колкото кратка, толкова и травмираща - погребението на съпруга на Джоун, Дейвид Гутман, който бе получил инфаркт в офиса си в Манхатън. Амилия бе взела самолета през Атлантика, бе й изказала лаконично съболезнованията си и се бе върнала с нощния полет от Нюарк три часа по-късно. Оттогава двете не поддържаха връзка, ако не се брояха редките имейли и по някоя набързо надраскана коледна картичка.
- Амилия, как си? Много мъдро от твоя страна да ми се обадиш толкова бързо.
- Стори ми се спешно.
Разбира се, че не й се бе сторило спешно. Оставеното съобщение беше формулирано толкова неутрално, колкото изобщо бе възможно. Но думата „новини“ в устата на Джоун Гутман можеше да означава само едно: нещо се бе случило с Франсоа.
- Важно е, миличка, наистина е важно. Можеш ли да говориш?
- Стига ти да можеш.
Джоун се покашля, печелейки време.
- Случайно да си преглеждала френската преса тази седмица?
Амилия не знаеше какво да отговори. Тя се стремеше да бъде в течение на събитията във Франция, но през последните дни не се бе случило нищо особено. Отвори уста за някоя уклончива реплика, но Джоун я прекъсна:
- Случило се е нещо ужасно. Става дума за Филип и Жанин. Били на почивка в Египет. Били нападнати на плажа, обрани и убити.
Амилия се облегна на леденото стъкло в кабината, зашеметена сякаш от удар с чук.
- Работата е там, че твоят човек се свърза с мен. Сигурно ме е издирил чрез системата в „Пер Блан“. Помолих един мой контакт в Лангли да проучи въпроса, да събере повече информация. Всичко съвпада. Бил е Франсоа. Загубил е родителите си и изпитва болка. Нямаше как да го скрия от теб, миличка. Толкова съжалявам. Държа да ми кажеш какво искаш да направя.
19.
Поглеждайки надолу от балкона, Кел забеляза, че Амилия Левин не беше сама.
От басейна излизаше атлетичен мъж, малко над трийсет, с тъмносини шорти и жълти очила за плуване. Строен и мускулест, той се движеше с онази заучена грация на самомнителен хубавец, който е свикнал жените да го заглеждат. Щом свали очилата си, Кел видя, че лицето му абсолютно съвпадаше със снимката на Франсоа Мало. Същата мъжествена челюст, същата непринудена мъжка красота, същата набола брада. Амилия усети присъствието му, вдигна глава от романа си и му подаде хавлия, като стоеше на една ръка разстояние, за да не я измокри. Мало каза нещо, вероятно й благодари, избърса водата от лицето, гърдите и гърба си, уви хавлията около хълбоците си, приседна на ръба на шезлонга и се загледа в басейна. Амилия го погледа известно време, сякаш се чудеше какво да каже, после се върна към книгата си.
Кел влезе бързо в стаята, намери фотоапарата и им направи поредица снимки с телеобектива. После си каза, че едва ли бяха заедно по работа. Амилия в никакъв случай не би позволила да приспи бдителността си до такава степен, че да отиде на плаж с колега. Езикът на тялото им издаваше спокойствие и близост, но не интимност; нямаха вид на разгорещени любовници. Амилия се отнасяше към младия мъж с внимание и странна почтителност, която изненада Кел; наля му вода от бутилката на масата, дори му предложи цигара, докато той стоеше до басейна.
Мало говореше по мобилен телефон. Под лъчите на ниското слънце мускулите по тялото му изпъкваха релефно. Той пушеше цигарата си със заучен непукизъм, наклонил глава на една страна, с иронична усмивка в ъгълчето на устата. От време на време ръката с цигарата се спускаше надолу и прекарваше палец по тъмните косми на корема, докато димът галеше загорялата му кожа. Междувременно Амилия бе стигнала до края на главата. Тя затвори книгата и я остави на ниската пластмасова масичка до себе си, между пакета с цигари и еднолитровата бутилка вода. През телеобектива Кел разчете заглавието: „Изкупление“ на Иън Макюън. После тя подписа сметката, облече хотелския халат и го пристегна с колана през талията си. Кел я гледаше очарован; неповяхващата й красота беше загадка за него. Амилия обу белите хотелски чехли и пристъпи към Мало, давайки му знак, че се прибира в стаята си. Французинът прекъсна разговора си, целуна я нежно по бузата и почука с пръст по ръчния си часовник, сякаш уговаряше час за вечеря. След това Амилия се обърна и тръгна към хотела, като влезе през една от страничните врати на трийсетина метра встрани от балкона на Кел. Явно тя и Мало бяха отседнали в различни хотели - още една димна завеса, с която опитната шпионка целеше да прикрие следите си. След по-малко от минута Мало се приближи лениво до шезлонга, затвори телефона и загаси цигарата си в пепелника. Разхлаби хавлията, остави я да падне в краката му и облече през глава снежнобяла тениска, която извади от чантата си. За миг на Кел му се стори, че младежът се опитва да флиртува с една извънредно привлекателна жена от другата страна на басейна. Жената му се усмихваше, но малката й дъщеричка я дръпна за нещо и тя извърна поглед.