На „Сейнт Панкрас“ си бе купила броя на „Сънди Таймс“ и още с потеглянето на влака го разгърна. Ниско долу на първа страница имаше статия за някакво предполагаемо участие на британското разузнаване в изтезания на заподозрени; Амилия веднага си помисли за Томас Кел, но след като прочете първия абзац, установи, че умът й е другаде. Тя беше запозната със случая, очакваше статията да излезе тъкмо в този брой и при нормални обстоятелства би се заинтересувала по какъв начин са изложени фактите. Но Франсоа сякаш бе изключил сетивата й; нищо друго не бе в състояние да ангажира съзнанието й в този момент.
Амилия погледна навън през прозореца и се почувства отново на деветнайсет - толкова голямо беше вълнението й, че скоро ще види Париж. В продължение на повече от трийсет години старателно бе градила новата си личност върху руините на някогашното си юношеско „аз“. Тя зърна отражението си в стъклото и се замисли за загубата на Амилия Уелдън. Дали тя все още съществуваше? Следващите двайсет и четири часа щяха да дадат все някакъв отговор и на този въпрос. Тя се бе отправила на пътешествие в своето бъдеще. И в своето минало.
22.
Кел се бръснеше в банята, когато Сами му позвъни от стоянката за таксита.
- Французинът току-що влезе в хотела ти. Попитах го дали ще желае такси, като излезе. Той каза „да“.
- Супер! Благодаря ти, Сами. Страхотно се справяш. -Подобни дребни комплименти, които му помагаха да спечели лоялността на всеки агент, бяха станали втора природа за Томас Кел. - Ще ме държиш в течение, нали? Вероятно е влязъл, за да вземе Амилия. Като разбереш накъде отиват, звънни да ми кажеш.
- Няма проблем.
По мобилния телефон бе полепнала пяна за бръснене. Кел я избърса и с няколко замаха на самобръсначката премахна наболата брада от лицето си. После се изплакна и избърса, напръска гърдите си с афтършейв и погледна отражението си в огледалото. Откри чиста риза на закачалката в гардероба, заключи паспорта си в сейфа и взе магнитната карта от реното. Веднага щом Сами му дадеше знак, че Амилия и Мало са на път, той щеше да ги проследи с колата, която Маркан му бе осигурил. Ако се срещаха с други хора, Кел държеше да види лицата им. Това беше основен принцип в работата на оперативния работник: никога не оставяй нищо на случайността.
Седна на леглото и зачака. Сърцето му биеше забързано; самият той не помнеше откога не бе усещал такъв прилив на адреналин. Сигурно от месеци. Извади една бира от хладилника и отвори капачката със зъби - един номер, който му бе останал от младежките компании и заради който Клеър все му се караше: „Ще си изкъртиш някой кътник, идиот такъв!“
Есемесът пристигна малко след осем и петнайсет. Сами бе написал на английски:
Мъж и жена заедно. Ла Гулет.
Кел написа „Ла Гулет“ в търсачката на телефона си и откри, че е предградие на брега на морето между Гамарт и центъра на града, с ресторанти и барове, които вечер привличаха тълпи туристи. Очевидно Амилия и Мало бяха тръгнали да вечерят.
Той грабна фотоапарата и тръгна тичешком към изхода на хотела. Същият пиколо, който го бе посрещнал на идване, беше още дежурен. Този път нямаше служебни усмивки и излишна куртоазия; човекът профуча покрай него, понесъл табла с ментов чай и курабийки. Благодарен за анонимността си, Кел излезе отвън на паркинга, още напечен от залязлото слънце; отдалеч отключи реното с дистанционното, пъхна магнитната карта и хвърли фотоапарата на задната седалка.
Колата обаче не искаше да запали. Той настъпи докрай съединителя и натисна повторно бутона „Старт“. Нищо. За миг прехвърли в съзнанието си възможността да е бил забелязан от Амилия и тя да е повредила умишлено колата му, но си каза, че това е абсурд. Най-вероятно проблемът беше в електрическата система на реното. Кел опита още веднъж, като извади картата и повторно я пъхна в отвора, сложи крак на съединителя и натисна „Старт“. Отново нищо.
- Защо просто не дадат на човека нормален ключ? -промърмори ядосано той и реши да вземе такси.