Таксита нямаше. И което беше по-лошо, осмина нетърпеливи пенсионери стояха скупчени до бариерата на входа към „Рамада“. Към тях се присъединиха и четирима гости от „Валенсия“. Един от тях - мъж на възрастта на Кел, с памучен панталон и яркожълта хавайска риза - тръгна към кръстовището с надеждата да спре такси на шосето.
- Къде са се дянали тия таксита? - попита на френски Кел, но старците го изгледаха тъпо и той повтори въпроса си на английски.
- Нещо става в Ла Марса тази вечер - отвърна един от тях. Беше общителен дядка с бяла коса, бастунче и петна от пот под мишниците. - Някакъв празник.
Кел се върна при реното. Опита още веднъж с магнитната карта, но без резултат. Накрая изруга на глас и се отказа; явно не му бе писано тази вечер да стигне до Ла Гулет. Сами щеше да ги държи под око. Той се беше доказал като невъзмутим и ефикасен агент и едва ли можеше да се очаква, че точно сега ще изостави мисията си или пък ще вземе да признае на Амилия и Мало, че някакъв тип му е платил малко състояние, за да ги следи. Освен това отсъствието на Мало от хотела предоставяше на Кел неочаквана възможност.
Той се върна в стаята си и намери броя на „Хералд Трибюн“. След това пресече улицата, влезе във фоайето на „Рамада“ и се настани на едно канапе, откъдето се виждаше рецепцията. Планът му беше простичък: да бъде забелязан. Искаше хората от персонала да го приемат, макар и подсъзнателно, като гост, например съпруг, очакващ жена си да слезе за вечеря. За целта той започна шумно да разлиства страниците на вестника. Прочете една статия за Египет след Мубарак, после друга за предстоящите президентски избори във Франция. Зад гърба му, на рояла в центъра на фоайето, се беше настанила британска туристка, розова като детски балон, и свиреше Коул Портър с безжизнената акуратност на пенсионирана учителка по музика. Жената имаше вид на постоянно присъствие в този хотел; всички от персонала й се усмихваха, забързани по делата си. Недалеч от нея на корковата дъска за обявления беше забодена ръчно написана бележка: „Понеделник - филмова вечер: Били Елиът“. Кел имаше чувството, че се е озовал в пенсионерски клуб. Точно в девет около пианото се събра малка тълпа и заподканва розовата лелка да изпълни коронния си номер: „Отплувам“ на Род Стюарт. Кел реши, че е време да действа. Той сгъна вестника си под мишница, убеди се, че на рецепцията е чисто, и се отправи натам с решителна крачка.
Рецепционистите бяха двама - мъж и жена. Воден от вътрешния си глас, който казваше, че жената ще се окаже по-сговорчива, той застана срещу нея и лекичко затропа с пръсти по плота.
- Bonsoir.
Усмивката й беше непринудена, погледът открит. Кел я заговори на английски.
- Тази сутрин пристигнах. Бихте ли ми казали до колко часа сервират храна в ресторанта?
Рецепционистката изгаряше от желание да услужи. Грабна писалка и лист хартия и му написа подробна разбивка на работното време на всички ресторанти и барове в хотела, намекна му, че сутрин закуската обикновено продължава след официално обявения час, и не пропусна да предложи преди вечеря „сър“ да мине през бара за едно питие. Даде му дори карта на комплекса. Кел я изслуша внимателно, благодари й и се върна на канапето, за да почете вестника още петнайсетина минути.
В девет и двайсет той задейства част втора от своя план. И този път стратегията му беше проста: да създаде впечатление, че е гост на хотела, който се качва за малко в стаята си. Тръгна към редицата асансьори в дъното на фоайето, изчака, докато се убеди, че рецепционистката гледа към него, после се качи до площадката на втория етаж, където набра номера на Сами, за да убие времето.
Както и преди, вместо обичайния сигнал за позвъняване в слушалката се чу какофония от северноафриканска музика. След няколко безкрайни секунди неистовият вой на цигулки и пискливи духови инструменти заглъхна и бе заменен от познатия тембър на Сами, който докладва, че Амилия и Мало пристигнали в Ла Гулет в осем и трийсет, като първо се отбили на питие в едно барче до плажа; освен това го били помолили да ги изчака, докато вечерят, за да ги върне в хотела.
- Перфектно - каза Кел. - Има ли други хора с тях?
- Не, сър.
- Ти добре ли си? Успя ли да хапнеш нещо?
- Аз съм добре, благодаря. - Гласът на Сами звучеше някак плахо и напрегнато, сякаш внезапно го бе загризала съвестта. - Докато се возеха на задната седалка, имахме дълъг разговор.
- Бих желал да чуя подробности. - Кел надникна през парапета и видя, че около рецепцията отново беше чисто. -Може да се срещнем в стаята ми, когато се върнеш. - От един асансьор излезе момиче на тийнейджърска възраст и мина покрай него, забило поглед в земята. - Опитай се да запомниш всяка подробност от разговора им на връщане. Може да се окаже важно.