- Разбира се, сър.
Време беше да се действа. Кел затвори, взе асансьора за партера, изчака сгодния момент и се приближи към рецепционистката с уморена, но извинителна усмивка.
- Имам проблем- каза той.
- Да, сър?
- Не мога да намеря ключа от стаята си. Днес следобед наех магаре на плажа. Възможно е картата да е изпаднала от джоба ми в пясъка. Дали е възможно да ми издадете нова?
- Разбира се, сър. Кой е номерът на стаята ви?
Рецепционистката въведе номера в компютъра.
- А как се казвате, сър?
- Мало. Франсоа Мало.
23.
Той бе заченат с любов; да го унищожи би било акт на омраза.
Амилия си спомняше едва ли не всяка дума от проведените преди толкова години разговори с Джоун, разменените реплики, сблъсъка на аргументи, собственото си твърдо решение, че няма право да абортира детето на Жан-Марк без негово знание. Отначало Джоун я бе съветвала да прекрати бременността, да хване самолета за Лондон и да впише преживяното в графата „Грешки на младостта“. Но след като Амилия я бе убедила в твърдата си решимост да роди детето, американката се бе оказала безценен съюзник и непоклатимо верен приятел. Джоун беше тази, която я настани в едностайния апартамент на една пряка от дома на семейство Гутман - едно решение, в което бе посветен единствено съпругът й Дейвид. Джоун я бе уредила на работа в консулската служба на Държавния департамент, за да има с какво да запълни седемте дълги месеца до края на бременността си. Двайсетина дни след като я бяха настанили в апартамента, Джоун и Дейвид я заведоха за две седмици в Испания, където я глезиха като дъщерята, която така и не бяха имали; запознаха я със съкровищата на Прадо, с великолепието на Кордова, отидоха дори на корида в Лас Вентас, като по едно време Дейвид постави ръка върху корема й и бащински я попита: „Сигурна ли си, че е редно момиче в твоето състояние да гледа такива неща?“ И отново Джоун бе тази, която след завръщането им в Тунис първа бе подхвърлила идеята за осиновяване чрез „Пер Блан“ - идея, която Амилия прегърна може би прекалено възторжено, защото на тази възраст беше пълна с амбиции и с жажда за живот и същевременно ужасена, че едно бебе би могло да й отнеме всички възможности, които биха се разкрили в бъдеще.
Париж сякаш я бе очаквал. Влажните летни улици гъмжаха от туристи, от кафенетата се носеше оживена човешка глъч. Понякога, пристигайки в непознат град, Амилия изпитваше смътно усещане за заплаха, сякаш я бяха пренесли в чужда, несвойствена среда, където я чакаха само нещастия. Тя си даваше ясно сметка, че това беше просто някакво шесто чувство, суеверие, на което колегите й биха се изсмели, ако го споделеше с тях. Ала нейното шесто чувство - или интуиция - я бе съпровождало през целия й живот, като в повечето случаи й бе служило доста добре. Като офицер от МИ6, работещ под дипломатическо прикритие в Кайро например, или през годините си в Багдад Амилия бе преценила, че са й нужни петдесет процента повече хитрост и постоянство, отколкото на колегите й мъже, само за да оцелее във враждебната среда. Но Франция винаги я бе приемала с отворени обятия. При всяко идване в Париж тя сякаш се връщаше към някогашното си „аз“, преди Тунис - двайсетгодишната Амилия Уелдън, на която целият свят беше в краката. Още щом й взеха Франсоа - което се случи веднага след раждането и тя така и не успя да прегърне, дори да зърне за миг собственото си дете, - започна процесът на изграждане на новата й неуязвима личност. Любовници биваха мамени, колеги изоставяни, приятели забравяни или игнорирани. Двойственият живот в МИ6 безброй пъти бе поставял Амилия в противоречиви обстоятелства, които от дистанцията на изминалото време тя възприемаше като идеалните лабораторни условия за нейното повторно изграждане като личност, която никога повече няма да допуска грешки.
Но ето че отново започваше да греши. Не съумя да запази самообладание, да остане вярна на чувството си за благоприличие, с което бе прекосила Ламанша. Молеше времето да забърза, час по-скоро да бъде в една стая със своето момче и същевременно се страхуваше какво ще открие - един млад мъж, един непознат, с когото не я свързваше нищо, освен общото презрение към майката, изоставила го при раждането.
В хотела я очакваше съобщение, изпратено от агенцията за осиновявания и адресирано до „Мадам Уелдън“. Отначало пиколото не искаше да й го даде, понеже тя бе регистрирана в хотела като Левин, но когато обясни, че Уелдън е моминското й име, човекът отстъпи. Франсоа се бе свързал с агенцията и бе поискал Амилия да го посети в апартамента му в понеделник в четири следобед. Не желаел да разговарят преди това по телефона, нито да общуват по какъвто и да било начин преди първата им среща. Без да се поколебае, Амилия позвъни в агенцията, за да потвърди, че приема да спази всички указания, но нещо в начина, по който бе определил срещата, издаваше гнева му. Ами ако й кажеше в лицето, че тя никога не би могла да замени убитата му майка? Ами ако я бе подмамил в Париж само за да я нарани? През целия си живот Амилия се беше радвала на способността си да преценява хората и да разбира отведнъж обстоятелствата, в които се намираха. Усещаше веднага кой я лъже, кой се опитва да я манипулира. Донякъде тази способност беше придобита като необходима за една кариера, основана на човешки взаимоотношения, но в голямата си част беше вродена, както е вродена способността да риташ топка или да пресъздаваш върху платно играта на светлини, сенки и цветове. Но ето че сега, изправена пред нещо, което би могло да се окаже най-важната връзка в живота й, Амилия се чувстваше почти напълно безпомощна.