Имаше толкова много време за убиване. Часовете се влачеха по-бавно, очакването беше по-мъчително от която и да било разузнавателна операция. Толкова пъти в кариерата си Амилия бе седяла в хотелски стаи и тайни квартири, в офиси, които тиктакаха като часовници, очаквайки сигнал от някой агент. Но сега беше различно. Нямаше екип, нямаше командна йерархия, нито правила на играта. Тя беше редови гражданин, туристка в Париж, една от десет хиляди жени със своя тайна. Бе разопаковала куфара и пътната чанта още минути след пристигането си, окачила бе черния костюм от „Питър Джоунс“ в гардероба, а роклята, избрана за срещата със сина й, бе поставила на облегалката на един стол в ъгъла, за да я поглежда от време на време, докато реши дали е правилно подбрана за случая. Сякаш Франсоа щеше да прояви интерес към дрехите й! Сигурно искаше да види лицето й, да я погледне в очите, преди да излее въпросите си в тях. Амилия уби един час, опитвайки се да прочете нещо от романите, които си бе донесла; погледа новините по Си Ен Ен, но колкото и да се насилваше, не можеше да се концентрира за повече от няколко минути. Като спомен за някогашното си „аз“, тя копнееше да поговори отново с Джоун, да й разкаже какво предстоеше да се случи, но не можеше да разчита на телефонната връзка от хотела. Сети се за Томас Кел - нейния изповедник по въпросите на брака и децата, единствения колега, комуто би могла да се довери. Но Кел отдавна го нямаше, същите онези мъже, през чиито глави се бе добрала до шефското място, бяха го принудили да напусне огорчен. Дали Том някога щеше да научи за триумфа й? Едва ли.
Беше последният час преди срещата; времето внезапно забърза, часът отлетя като лице, мимолетно зърнато в тълпата. Тя беше пред вратата на жилището му, издрана с остър предмет от някой вандал; млада двойка китайци, хванати за ръце, й се усмихнаха, докато влизаше във входа на сградата. Вътре усети, че й прилошава. Сякаш празнотата, която бе усещала в себе си през тези три дълги десетилетия, внезапно се разрастваше, превръщайки се в бездна. Амилия се подпря на вратата, за да не залитне.
„Така ли би се държал един мъж?" - запита се тя; един въпрос, който често й бе помагал в кариерата. Но, разбира се, един мъж никога не би попаднал в подобна ситуация.
Франсоа живееше на третия етаж. Амилия подмина асансьора и се заизкачва по стълбите; чувстваше се, сякаш никога с никого не се бе срещала през живота си, никога не се бе изкачвала по стълби, не знаеше как се диша. Когато стигна до площадката, я връхлетя усещането, че ей сега ще направи ужасна грешка, и за малко да се обърне и да си тръгне. Но нямаше избор.
Амилия почука на вратата.
24.
Кел почука тихо на вратата на № 1214, отвътре не се чу шум, той плъзна магнитната карта в отвора и пристъпи в стаята на Франсоа Мало.
Вътре миришеше на душ гел и горещ морски въздух; вратата на балкона с изглед към Средиземно море беше оставена полуотворена. С бързи движения, въпреки задушаващата жега, Кел обиколи стаята, отбелязвайки си наум отворения сейф, 35-милиметровия фотоапарат на нощното шкафче, златната запалка с инициали „Ф.М.“, вероятно „Филип Мало“. На нощното шкафче от другата страна на двойното легло беше подпряна рамкирана снимка на родителите му, безгрижно усмихнати пред обектива.
Върху покривката на леглото беше оставен паспорт. Френски, с биометрични данни, доста поизносен. Кел го разгърна. В долната част на всяка страница имаше перфориран деветцифрен номер; той си го записа и пъхна листчето в джоба си. После обърна на страницата с личните данни, където бяха написани второто име на Мало - Мишел, датата му на раждане, датата на издаване на паспорта, физическите му данни: височина и цвят на очите, парижкият му адрес. На следващите страници имаше входни печати от „Джон Ф. Кенеди“, Кейптаун и Шарм ел Шейх, последния с дата отпреди три седмици. Кел преснима по два пъти всяка страница, като внимаваше светкавицата да не се отразява от ламиниращото фолио. После затвори паспорта и го постави обратно върху леглото.