- И за кога ти трябва всичко това? - попита Елза с възможно най-небрежен тон, но по гласа й Кел долови, че този път задачата си я бива.
- Колкото може по-скоро - отвърна той. - Смяташ ли, че ще се справиш?
- Нали затова ме търсят хората.
25.
Първото, което Франсоа забеляза, беше поразителната красота на Амилия. Остана повече от изненадан може би защото досега съзнателно бе отказвал да вижда нейни снимки. Лицето й изразяваше изключително достойнство и сила на характера. Беше облечена елегантно. Кройката на сакото подчертаваше едрите й гърди и тънката талия на жена, която все едно никога не бе раждала. Гримът й беше пестелив: бледорозово червило, малко фондьотен, едва забележима очна линия.
Първо, както си бе намислил отпреди, понеже му се струваше най-разумно, той затвори вратата и протегна ръка, за да се здрависат. Но още в същия момент здрависването прерасна в прегръдка. Отначало тя се съпротивляваше, в погледа й той прочете страх, сякаш се боеше, че собственият й син може да й обърне гръб и да избяга. Това дълбоко го трогна. Прегръдката й, когато най-после преодоля съпротивата си, беше вяла и нерешителна, но постепенно силата на ръцете му я накара да се отпусне и тя се притисна към него. Не трепереше, но Франсоа усети, че е много развълнувана, и й позволи да облегне глава на рамото му. Собственото му дишане беше учестено.
- Имаш ли нещо против да разговаряме на френски? -попита той. Както здрависването при вратата, и тази реплика беше намислена отдавна и репетирана безброй пъти.
- Не, разбира се! - отвърна Амилия и той си отбеляза наум превъзходния й френски, без какъвто и да било чужд акцент.
- Аз така и не научих английски. А от агенцията ми казаха, че говориш френски свободно.
- Много мило от тяхна страна. Истината е, че отдавна не съм го упражнявала.
Той се бе подготвил и за следващата част. Майка ми е англичанка, а англичаните обичат да пият чай. Предложи й. Това ще разчупи леда и ще запълни първите няколко неловки минути. За негово облекчение Амилия прие и той я поведе през малкия апартамент към кухнята, която гледаше над улицата. Там вече ги очакваха две чаши с чинийки и захарница. Той усещаше погледа й върху себе си, съсредоточен и проницателен, докато наливаше вода в електрическата кана и вадеше прясното мляко от хладилника.
- Искаш ли курабийка?
- Не, благодаря - отвърна тя с хубава, открита усмивка. Беше впечатляваща жена, sophistiquèe, както би се изразил дядо му. Той долавяше еуфорията в очите й, колкото и да се опитваше да я скрие. Знаеше, че тя би желала отново да го прегърне и да му се извини за всичко, което му бе причинила. Зад британския параван от учтиво кимане и разбиращи усмивки се криеше жена, зашеметена от щастието да се запознае със сина си.
Следващите четири часа двамата прекараха в разговор. За негова изненада от самото начало Амилия му призна, че работи за МИ6.
- Не бих могла да понеса идеята за още лъжи между нас - обясни тя. - Очевидно работата ми е нещо, за което не мога да говоря в подробности.
- Разбира се. - Той беше дотолкова изненадан от прямотата й, че понечи да се пошегува: - Може пък да е готино да имаш майка, която е нещо като Джеймс Бонд.
Тя се засмя на шегата му, но той се упрекна, че допусна да признае биологичната й роля на негова майка по-рано, отколкото бе предвиждал. Не че това беше грешка, но не така си бе представял протичането на следобеда. Помисли си, че тя бе споделила тайната си нарочно, като нещо, което да ги свързва, макар че бе останало скрито от осиновителите му. Амилия бе налучкала правилния подход: от този момент нататък разговорът между тях потръгна - без неловки паузи, без моменти, в които да му се прииска тя да се махне от живота му, да го остави отново сам в дома му. Обсъдиха кариерата му като специалист по маркетинг, поговориха си за ужасното нападение в Египет. Амилия си даваше сметка за загубата му, но не се впусна в излишни сантименталности. Това му допадаше. Показваше, че майка му е жена с характер.
Не след дълго я запита за Жан-Марк Домал, но се оказа, че Амилия не знаеше почти нищо за него.
- За последен път - каза тя - го видях през нощта, когато напуснах дома му.
После тя призна на Франсоа, че въпреки постоянното изкушение нито веднъж не бе използвала възможностите си, за да го проучва, нито бе помолила някой колега да се рови в данъците и банковите му сметки.
- А те биха ли го направили? - попита учуден той.