- Ако ги бях помолила, да - отвърна тя.
Само веднъж му се стори, че тя премина някаква граница: когато му подхвърли, че след срещата му с нея Франсоа би могъл да се поинтересува от биологичния си баща, ако Жан-Марк изобщо беше жив.
- Повече от всичко на света - каза му тя - бих желала да знаеш, че имаш в живота си хора, които извънредно много те обичат въпреки случилото се.
Думите й му прозвучаха глупаво и леко нахално, но Франсоа не се издаде.
- Благодаря ти - каза той.
Двамата стояха прави един до друг и той й позволи отново да го прегърне. Не можеше да определи марката на парфюма й; имаше смътното усещане, че една съученичка от гимназията си бе сложила такъв на някакво събиране и че двамата се бяха целували.
- Много бих желал да дойдеш утре на погребението -каза й той.
- За мен ще бъде чест - отвърна Амилия.
По-късно, когато тя си бе тръгнала, въпреки забележителния успех на първата им среща основното усещане, което изпитваше, бе на пълно изтощение. Е, можеше да се очаква, каза си той. Бяха в самото начало на своята връзка и той се надяваше тя да бъде продължителна и пълноценна. Щеше да му се наложи да покаже сила и устойчивост на характера, каквито дори не беше сигурен, че притежава. Това беше част от сделката, която бе сключил със себе си. Двамата тепърва щяха да се опознават.
26.
Когато Сами му позвъни отново, беше единайсет и половина. Кел беше изял още един сандвич в стаята си и бе прочел около един сантиметър от „Битката за Африка“ на Томас Пакънхам. Когато натисна копчето, за да отговори, по линията се чу същата какофония от ориенталски ритми, сякаш цял танцов ансамбъл играеше бели дансинг в главата му. После Сами каза:
- Току-що спрях да слязат. - Гласът му звучеше все така напрегнато, сякаш се бореше със съвестта си. Това често се случваше с начинаещи агенти; чувството за дълг и усещането за вина се бореха в тях като отрова и антидот. - Франсоа я изпрати до „Рамада“, за да е сигурен, че ще се прибере без проблеми. Каза, че ще се отбие в бара на хотела за един коняк. Ако искате, да се срещнем някъде и ще ви разкажа какво се случи между тях. Майката е интересна жена.
Кел за малко не помоли Сами да повтори последните си думи, но изведнъж логиката на чутото му се изясни като бял ден. Мало беше син на Амилия, роден в Тунис преди повече от 30 години. Как ли бе възможно? Кел си припомни досието на Амилия. Датите съвпадаха с абсолютна точност. Мало беше роден през 1979 година, броени месеци след като Амилия бе приключила работа като гувернантка в Тунис. Как бе пропуснал да направи връзката?! Сигурно Филип и Жанин го бяха осиновили при раждането му, без името Амилия Уелдън да фигурира където и да било на кръщелното свидетелство и на документите за осиновяване. Той се изуми на способността й да роди дете и да го запази в тайна. Проверките за благонадеждност на МИ6 включваха пълен медицински преглед; беше истинско чудо, че не я бяха разкрили. Но кой ли беше бащата? Някой от имигрантската общност в Тунис? В досието й не се казваше нищо за интимен приятел от периода преди вербуването й. Да не би Амилия Левин на младини да бе станала жертва на изнасилване?
Кел погледна нагоре към белите стени на стаята си, после надолу към поизносения бежов килим и разтърка очи.
- Ела в стаята ми-каза тихо той. - Тук ще говорим.
Неочаквано за самия него той се ядоса на Амилия, почувства се измамен. Все пак и той, и тя се водеха бездетни и тъкмо това ги бе свързвало през годините - една споделена липса, която и двамата тихичко оплакваха. А накрая се оказа, че през цялото време великата шпионка бе крила от него един банален факт от младостта си. После ядът му премина и изведнъж го обхвана огромна жалост към приятелката му; не можеше да си представи болката от тази раздяла, деветте месеца, през които бебето бе расло в утробата й, говорило й бе през пъпната си връв, и изведнъж й го бяха отнели и тя не знаеше нищо за по-нататъшния му живот. Идеше му да излезе навън, да пресече тесния път, който го делеше от „Рамада“, да почука на вратата на Амилия и да й каже, че има в негово лице приятел, с когото може да сподели всичко, което й се е случило.
- Омекваш, младежо - промърмори на себе си той и се изправи, сякаш това щеше да се отрази положително на професионалното му достойнство.
Запали полилея в стаята си и си наля остатъка от гъстото червено вино, което си бе поръчал от румсървис. „Ханибал“, местната отрова. Вдигна фотоапарата от леглото и заотваря снимките, които им бе направил тайно край басейна. Имаше общо към петдесетина кадъра с Амилия и Мало. Докато ги разглеждаше, му се стори, че забелязва прилика между двамата, и се почувства гузен, че се е набъркал в личния й живот. Кратката им почивка в Тунис беше един от малкото случаи, в които щяха да бъдат заедно. Той нямаше никакво право да ги шпионира. През дългата си кариера Кел на нищо не бе държал толкова, колкото на личното си пространство; знаеше, че и Амилия държи на своето. Един разузнавач разполагаше с толкова малко лично време, че миговете на усамотение с любим човек се смятаха за свещени. Къщата на Амилия в Уилтшър например беше едно убежище, в което тя можеше да избяга когато си поиска от стреса на тайнствения свят, в който прекарваше голямата част от живота си. Кел нямаше такова скривалище, животът му минаваше между Клеър и Воксхол Крос, докато личното и професионалното му „аз“ се бяха сплели в един възел, който не можеше повече да се развърже. От едната страна беше Службата, която искаше главата му на тепсия заради Афганистан; от другата - жена му, която го държеше в клетка от омраза и безсилие и за нищо на света не искаше да го освободи.