- Наздраве, Амилия! - каза на глас той, като вдигна чашата си. После, по-тихо, добави: - За майчинството ти. - И пи до дъно.
27.
В крематориума имаше само дузина опечалени; втора, по-голяма заупокойна служба бе планирана за есента. Франсоа бе настоял Амилия да седне между него и сестрата на майка му. След това, в апартамента на вуйчо си, я бе представил пред близки и роднини като „стара семейна приятелка от Англия“. Впоследствие й се извини затова с обяснението, че все още не можел да събере куража да съобщи на всички коя е. Същата вечер решиха да отидат заедно в Тунис. Франсоа й бе казал, че отчаяно иска да се махне от Париж, а Амилия за нищо на света не искаше да се разделя с него толкова скоро, след като се бяха запознали; кой знае кога пак щеше да им се удаде шанс да бъдат заедно?! Ето защо тя се обади на личната си асистентка на Воксхол Крос и под претекст, че й е нужно известно време, за да се възстанови от погребението, я осведоми за намерението си да отиде за две седмици в Южна Франция, като за целта си вземе остатъка от отпуска. За по-правдоподобно нае хотелска стая в Ница и се записа в курс по живопис. Последва телефонно обаждане от Саймън Хейнс с разбирането, че „сигурно си е заслужила почивката“, и троснат имейл от Джордж Тръскот, който й натякваше „значителните неудобства, причинени от едно такова напускане на поста с 24-часово предизвестие“. Извън тези реакции отсъствието й не бе предизвикало кой знае какви коментари.
В петък Амилия се намираше вече в Гамарт, отседнала под псевдонима Фаръл в хотел срещу този на Франсоа -една може би излишна предпазливост, на която Франсоа обаче не бе възразил, нито бе оспорил аргументите на майка си. Истината беше, че той дори се забавляваше с тази тайнственост и на шега подхвърли, че може би му се удава „по наследство“.
Завръщането на Амилия в Тунис след повече от трийсет години отначало я разстрои и натъжи, но с всеки изминал ден, докато посещаваха познатите й места, пътуването се оказа емоционално удовлетворително по начини, които не бе очаквала. Видимо тук малко се бе променило: тя си спомняше писукането на стрелкащите се лястовици във вечерния здрач; непоносимата жега през деня; несекващото дърдорене на мъжки гласове наоколо. Припомни си и градината в Ла Марса, дългите нощи в прегръдките на любовника си, презрението, с което се бе отнасяла към съпругата и децата му, ненаситното си желание да го притежава изцяло.
С Франсоа отидоха в „Льо Голф“ - един ресторант, в който баща му така и не бе посмял да я заведе от страх, че може да ги види някой негов приятел или колега. Тук, в Тунис, Амилия се бе захванала да учи арабски преди бременността си; ходеше на уроци с дълга пола, покрила главата и раменете си с шал, съпровождана от похотливите погледи и подсвирквания на местните младежи. Както всички самостоятелни млади хора на тази възраст, и тя беше убедена, че е различна от всички студенти и туристи с раници на гърба, които минаваха през Тунис - мамини синчета, харчещи парите на бащите си. Сега, повече от три десетилетия по-късно, тя изпитваше силна носталгия по онова време, не на последно място защото отдавна не беше едно от най-желаните млади момичета в този град. През второто десетилетие на двайсет и първи век Амилия Левин беше просто една британска туристка на средна възраст, обект на ухажване единствено от страна на амбулантните търговци, продаващи килими и фалшиви маркови тениски. Имаше усещането, че същите мъже, които помнеше от 1978 година, пиеха същите чаши чай в същото кафене; същите жени чистеха същите зеленчуци в същите криви улички на Стария град. Сватбените кошници в розово и кремаво, купищата чайове и подправки все така си стояха непродадени на пазара. Наглед нищо не се беше променило. И все пак промяна имаше. Младите жени си слагаха повече грим и носеха джинси „Долче & Габана“. Гаджетата им се разхождаха с мобилни слушалки в ушите, а стените на кафенетата бяха украсени с плакати на британски футболни звезди. Децата, които се бяха въргаляли в прахоляка и дизеловите изпарения на 1978-а, бяха станали възрастни и шофираха таксито на Амилия до музея „Будю“ или разгъваха салфетката на Франсоа, когато сядаше да обядва в „Дар ел Джелд“.