Той се върна на разговора.
- Франсоа каза ли защо са отседнали в различни хотели?
- Да. - Отговорът беше незабавен и някак уплашен, сякаш Сами подозираше, че Кел е надушил нещо в резултат от дългия размисъл. - „Рамада“ бил пълен, затова си взел стая тук. Тя си тръгва утре. Аз ще я закарам до летището.
- И те ти разказаха всичко това за времето на едно пътуване с такси?
Дали и Амилия не му плащаше? Дали не бе разбрала, че Кел е в Тунис и е вербувал Сами?
- Две - уточни Сами и вдигна два къси дебели пръста в странна пародия на Чърчиловия знак на победата. - Хората все ми разправят разни истории. Аз обичам да задавам въпроси. Тук е пълно с туристи, готови да споделят с мен тайните си, понеже си мислят, че никога повече няма да ме видят.
Кел се усмихна, за да прикрие съмненията си.
- Значи ти ще закараш Ейми до летището?
Сами изведнъж придоби засрамен вид, сякаш бе направил гаф.
- Нали не възразяваш, Стивън?
- Не, разбира се. Всичко е наред. - Той махна с ръка, за да разсее притесненията на Сами, и се сети за Маркан. Какво щеше да докладва на Лондон утре сутринта? По какъв начин щеше да им представи тайната на Амилия? — Само внимавай да не се издадеш за уговорката ни. Ние с теб не се познаваме. Нали? Никога не си ме виждал, никога не си разговарял с мен. Никога не съм ти давал пари. Хората, които плащат сметките ми, ужасно ще се ядосат, ако Ейми разбере, че съм я следил.
- Разбира се. - Сами сложи празната си чаша на масичката до канапето; изглеждаше обиден, че го мъмрят за грях, който не беше извършил. - Май е време да си ходя, че да се наспя.
- Май да.
След миг Кел вече изпращаше Сами на вратата, съветвайки го да си почине добре, преди да стане време да закара Ейми на летището. Той го проследи с поглед, докато тътреше крака към асансьора, като се чудеше какво ли обяснение щеше да даде на Франсоа, ако случайно се натъкнеха един на друг. Дали изобщо имаше значение? В края на краищата загадката беше решена. Кел си бе свършил работата.
Той изгаси лампата и си легна. През стената се чуваше дрезгавата кашлица на съседа му по стая, някъде под прозореца му мъж и жена разговаряха, но той не успяваше да улови и една дума. Наближаваше един през нощта, но сънят не идваше. Кел си облече сакото и слезе до фоайето, като едва ли не очакваше да завари Амилия в лоби бара. Но барът беше вече затворен и хотелът бе пуст, ако не се броеше човекът на рецепцията. Неочаквано за самия себе си той излезе навън и се запъти към такситата. Един от шофьорите попита дали не би искал да го закара до Ла Марса и за своя изненада Кел се съгласи, защото точно в този момент искаше да е някъде по-далеч от клаустрофобията на хотелската си стая, от нуждата да се крие. Освен това имаше повод да празнува. Шофьорът, който не отрони дума през десетминутното пътуване покрай брега, го остави до „Плаза Корниш“ - модерно заведение, където келнерите бяха облечени с пилотски униформи, а смугли италианци похотливо оглеждаха орляците хубави местни момичета. Кел бе забравил колко мразеше да излиза сам; твърде стар беше за барове, но и твърде уморен и превъзбуден, за да заспи. След половин час, през който изпи бутилка вносна немска бира, той излезе от бара; таксито го чакаше на отсрещния ъгъл. Докато потегляха, мобилният му телефон иззвъня; беше Сами. Обичайната музика, обичайните кючеци, после:
- Мистър Стивън?
- Сами? - Кел погледна часовника си. - Какво има?
- Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно. Само че забравих да ви кажа нещо важно.
- Казвай!
- Утре. Корабът. Франсоа си е запазил каюта в нощния ферибот от Ла Гулет. Заминава за Марсилия.
29.
По разписание на следващия ден имаше само един ферибот за Марсилия. Кел се върна в хотела и от сайта на параходната компания си запази вътрешна каюта, отмени резервацията си за обратния полет до Ница и поспа няколко часа, след което си поръча закуска в стаята. Сами му позвъни в осем и го осведоми, че пътува към „Рамада“, за да вземе Амилия и Франсоа.
- Трябва да закарам мисис Фаръл до летището и после Франсоа до фериботния терминал. Много наблизо са.
Летището на Тунис се намираше недалеч от Ла Гулет.