- Имаш ли представа защо и Франсоа не пътува със самолет?
- Каза, че обича да пътува по море при всяка възможност. Ейми заминава за Ница.
Връща се в курса по живопис, помисли си Кел и се сети за семейство Найт. Дали все така прилежно посещаваха всеки ден занятията с надеждата да зърнат обекта на мисията си? Най-вероятно обаче Амилия щеше да освободи стаята си в „Гилеспи“ и до неделя вечер да се прибере в Лондон.
- Звънни ми, когато оставиш Франсоа на терминала -поръча той. - Последния си хонорар ще намериш в един плик на рецепцията. Петстотин динара добре ли е?
- Много щедро от твоя страна, Стивън.
- Няма проблем.
Пристанището на Ла Гулет представляваше хиляди и хиляди декари бетон, кранове, камиони, виещи се във въздуха чайки, рампи за автомобили, водещи към бездънните търбуси на фериботите. Кел взе такси до терминала и се нареди на опашка под палещото слънце зад многолюдно семейство тунизийци, които имаха вид, сякаш идваха направо от пустинята. Прегърбеният патриарх на фамилията хвърли презрителен поглед на Кел, преди да сгълчи най-младия от групата - вероятно негов правнук - да стегне връзките на един син найлонов чувал, натъпкан с дрехи и обувки, който заплашваше да се изсипе от скърцащата метална количка. Ръцете на стареца бяха дълги и тъмномургави, загрубели от десетилетия тежък физически труд. Кел се запита какво ли щяха да правят във Франция. Да си търсят късмета като имигранти? Имаха вид, сякаш всичко, което притежаваха, беше натъпкано в три стари куфара и няколко омекнали кашона, които висяха като бирени кореми от металната количка.
Опашката вървеше бързо. Не след дълго Кел се озова в една закрита чакалня с висок таван, заобиколена от три страни с билетни каси, сувенирни магазинчета и бистро, предлагащо пица и палачинки. Той си взе билета от агента на компанията - мъж на възрастта на Сами, но елегантен и с безупречни обноски като лондонски банкер. Само дето Кел за нищо на света не би вършил работата му: затворен по цял ден в тясно пространство, повтарящ до полудяване едни и същи думи и движения. Той си купи кафе и седна до прозореца с изглед към пристанището; всичко наоколо изглеждаше странно влажно на пипане, сякаш внезапно морето се бе надигнало и бе заляло тези сгради с пречистващата си сила.
След около пет минути в тълпата от пътници в чакалнята на петдесетина метра от него Кел забеляза Франсоа, който показваше билета си на охраната. На шията му бяха закачени слушалки, а на ръката му беше провесена кожена чантичка с каишка, по каквито си падат суетните южноевропейски мъже. Служителят от паспортния контрол посочи с пръст дизайнерските слънчеви очила, които закриваха очите му, и Франсоа ги вдигна на челото си с отегчено високомерен жест. Вероятно седмицата, прекарана в компанията на новоназначения шеф на британското разузнаване, бе укрепила чувството му за превъзходство над нисшите класи. След като приключи с формалностите, той се отправи нанякъде и скоро се скри от погледа на Кел, който допи кафето си, без да бърза. Предстояха му двайсет и два часа на борда - предостатъчно време, за да се запознае с мосю Франсоа Мало.
Фериботът по нищо не се различаваше от многото, с които Кел бе пътувал като дете през Ламанша за семейни почивки в Нормандия - многоетажен пътнически кораб с трюмове за автомобили, открити пътеки по протежение на левия и десния борд и палуба за плаж зад комина. Откри каютата си в търбуха на кораба - миниатюрна стаичка, завряна между още стотици идентични на нея кутийки по протежение на цял лабиринт от коридори, в които човек можеше да се загуби. Стори му се, че чува гласа на баща си: „Спокойно, няма да ти висят краката!“ - докато разгъваше леглото в каютата, автоматично намалявайки наличното пространство с петдесет процента. Мушна багажа си отдолу. До възглавницата му имаше малка пластмасова поличка, над нея издраскано огледало, а вдясно от вратата - баня, не по-голяма от телефонна кабина. Кел приседна на леглото, постави полупълната бутилка „Макалън“ на поличката, свали паметта от фотоапарата, извади от багажа си „Битката за Африка“ и се запъти обратно нагоре, за да огледа обстановката.
От Франсоа нямаше и следа. Кел преминаваше от салон в салон, от палуба на палуба, като си отбелязваше наум всичко, което му се стореше важно. Две забулени жени вече си бяха легнали върху дунапренени матраци, постлани направо на пода до рецепцията на шесто ниво, и спяха дълбоко. Една врата извеждаше от малкото фоайе към по-голям, огрян от слънцето салон, където петдесетина северноафриканци се бяха настанили на кожени кресла и се гощаваха с варени яйца, маруля и хляб. Един мъж режеше домат с джобно ножче и мажеше разцепена на две франзела със сос от смлени люти чушки. След като обели и яйцата, той внимателно смете с ръка черупките в малко пластмасово легенче на пода. Кел почувства внезапен глад и се заоглежда къде може да се нахрани. Два етажа по-нагоре имаше ресторант, но беше затворен. Един общителен келнер французин любезно го осведоми, че храна щяла да се сервира, след като корабът напуснел пристанището. Кел излезе на палубата покрай левия борд, подпря се на излющения парапет и се загледа в последните автомобили, които се изкачваха по рампата към кърмата на ферибота.