Беше ясен летен ден, с чисто синьо небе и ярко слънце. Кел дишаше жадно, за да прогони от дробовете си и последните остатъци от спарения въздух на хотелската стая. До него алжирец с мустаци правеше снимки на пристанището; друг махаше с ръка на малкото си семейство, скупчено до паркинга за автомобили. Имаше вид, сякаш всеки миг ще се разплаче.
30.
Последвалите години бяха, така да се каже, благосклонни към Жан-Марк Домал. След Тунис в началото на следващото десетилетие той бе преназначен в Буенос Айрес, където беше имал възможност да наблюдава отблизо британската инвазия на Фолклендските острови. Междувременно бе подхванал подобаващо бурна връзка с една от секретарките в службата му на Авенида Сан Хуан. Не след дълго увлечението му по Амилия Уелдън бе ако не забравено, то поне заменено с нещо, което приличаше по-скоро на обида и срам. Домал не можеше да й прости, че младо момиче като нея го бе направило пленник на емоциите; нима я бе срещнал в момент от живота си, когато беше прекалено уязвим? Нито една от другите жени, които му бе писано да срещне през останалите двайсет години от кариерата си, нямаше да означава за него нещо повече от мимолетно развлечение и плътска наслада.
Домал бе успял да реши загадката на нейното изчезване цели шестнайсет години след като окончателно беше напуснал Тунис. На сватбата на един богат клиент в Атланта, Джорджия, той бе зърнал под снежнобялата тента Джоун и Дейвид Гутман - англосаксонката и евреинът, дали подслон и закрила на любовницата му в нощта на бягството й от Ла Марса. В онези мъчителни първи дни през 1978-а Жан-Марк бързо бе изоставил първоначалната си теория, че тъкмо Гутман му е отмъкнал Амилия под носа, по простата причина, че шест седмици преди и след изчезването й човекът си беше в Израел. Всъщност Джоун беше тази, която впоследствие бе изяснила въпроса. На един женски обяд, три дни след като Амилия бе потънала вдън земя, тя бе благоволила да намекне на Селин, че някакъв млад англичанин, с когото Амилия се бе виждала в града, й бил направил бебе. Според Джоун тя била взела трудното решение да се качи на самолета за Лондон и да абортира, като се надявала цялата история да се забрави и семейство Домал да намерят сили да простят на своята гувернантка неразумното й, морално укоримо поведение.
Жан-Марк, разбира се, бе знаел през цялото време, че детето е негово, и въпреки всепоглъщащото чувство на любов към Амилия не бе успял да потисне облекчението си, че тя бе намерила сили да прекъсне бременността. Едно извънбрачно дете щеше без съмнение да тласне Селин към развод, а скандалът щеше да съсипе шансовете му за повишение и за поста в Буенос Айрес, да не говорим за трайните неблагоприятни последици за личностното развитие на Тибо и Лола.
Не, като се замислеше, Жан-Марк беше доволен, че Амилия бе проявила такава зрялост и здрав разум.
Ала историята, уви, не свършваше дотук. През онзи лазурен летен следобед в Атланта Дейвид Гутман явно си бе пийнал повечко, отколкото можеше да носи. Забравяйки старателно сглобените лъжи от 1978-а, той бе допуснал, че Жан-Марк знае всичко за дългите месеци, прекарани от Амилия в апартамента близо до къщата им в Тунис, докато бебето бе расло в утробата й. Опитвайки се с мъка да потисне изумлението си, Жан-Марк бе научил, че вместо да абортира, Амилия бе родила момче. Едва когато мътното съзнание на Гутман регистрира пълния размер на грешката му, той изсмука от пръстите си една лъжа, за да замаже донякъде положението.
- Голяма трагедия, след няколко седмици бебето почина.
- А, така ли?
- Ами да. Направо да ти се скъса сърцето. Получило отравяне на кръвта. Така и не се изясни причината. Джоун сигурно си спомня, но дай да не я занимаваме точно сега, става ли? Мен ако питаш, в болницата не беше чак толкова чисто. И детето развило сепсис.
Към 1996 година Жан-Марк Домал вече живееше в Париж и се прибра от онази сватба с твърдото намерение да научи какво всъщност се бе случило с детето му. От Амилия Уелдън в Обединеното кралство нямаше и следа, макар че бе наел услугите на частно детективско бюро в Мейфеър на цени, от които му излизаха сълзи. Всички запитвания до най-различни агенции за осиновяване в Тунис дадоха същия нулев резултат. Едва десетилетие по-късно, дълго след като двамата със Селин се бяха пенсионирали и се бяха преместили в семейната къща в Бургон, семейство Домал откриха какво всъщност се бе случило с Амилия. Синът им Тибо - вече журналист в Париж - бе довел на гости поредната си приятелка, която случайно работеше в Министерството на вътрешните работи. В старанието си да впечатли човека, който един ден можеше да й стане свекър, въпросната приятелка на име Марион се бе съгласила да проучи мадмоазел Амилия Уелдън. Последвалото ровичкане от нейна страна около кадрови служител на британското разузнаване привлече вниманието на френските служби, които незабавно разпитаха Марион относно причините за интереса й. От своя страна тя насочи ДЖСЕ към Жан-Марк, който прие поканата за обяд в Бон с един служител, представил му се като „Бенедикт Волтер“.