- Кажете ми, мосю - запита го Бенедикт, след като келнерът бе отворил пред тях две менюта - встъпление, както щеше да се окаже, към един паметен обяд. - Какво си спомняте за времето, прекарано в Тунис? Има ли нещо, което бихте ни казали например за една жена на име Амилия Уелдън?
31.
Шпионажът е умение да чакаш.
Кел се върна в каютата, взе „Битката за Африка“, загуби се един-два пъти в лабиринта от коридори на етажа и накрая успя да се добере до ресторанта, където си хапна доста прилично. Фериботът, който вече излизаше в открито море, изглеждаше полупразен - пред ресторанта не се образува опашка, а вътре имаше достатъчно свободни маси за французите, които се качваха от долните палуби, след като бяха паркирали колите си. Африканци не се виждаха - храната беше френска, цените бяха в евро, клиентелата се състоеше изключително само от бели. Очаквайки Франсоа да се появи отнякъде, Кел си четеше книгата и не бързаше да допива кафето си, но в два и половина Франсоа още го нямаше и накрая той се отказа, като допусна, че французинът може би е обядвал в закусвалнята на самообслужване. Плати сметката и се качи на горната палуба. Ниските бели къщи на Картаген се бяха смалили като тебеширена линия на хоризонта. Наоколо беше празно, ако не се броеше младо семейство англичани с две крещящи като макаци дечица и трето, още бебе, което си седеше кротко в количката. Майката тъпчеше бебето с пасирана храна, докато двете по-големи деца бомбардираха линолеума с пластмасови играчки. На пода имаше локва морска вода. Всички изглеждаха напълно изтощени.
Накрая, като заблуден пешеходец, който случайно и без карта е излязъл на търсената от него улица, Кел се натъкна на Франсоа. Беше се облегнал върху парапета на задната палуба и поглеждаше ту надолу към клокочещата пяна в следата на кораба, ту право напред към далечния бряг на Тунис, вече полузакрит в маранята. Компания му правеше по-висок мъж с брада, облечен с ленен панталон и риза с копчета на яката. С гарвановочерната си коса, почти сигурно боядисана, мъжът изглеждаше на около петдесет и пет. Пушеше цигара без филтър, която в един момент запрати с рязко движение на ръката си към морето, но вятърът я върна обратно на долната палуба. Разговорът им беше спокоен и делови, но нещо във физическата им близост говореше, че не са се запознали току-що. Може би разговаряха от доста време, а може би се познаваха от преди. Кел се спря до парапета на няколко метра по-нататък, дочу името на мъжа - Люк - и долови откъслечна фраза от разговора им: „хотели в Марсилия“. Но всякакви надежди да чуе нещо повече бяха осуетени от неспирното боботене на корабния комин.
Запали цигара. Винаги носеше пакет цигари, в случай че му се наложи да установи контакт с агент или с непознат. Молбата за огънче можеше да прерасне в разговор; самото държане на цигарата между пръстите успокояваше треперещи от напрежение ръце. Обърна се и огледа редиците пластмасови столове на палубата и неколцината пътници, налягали под безмилостното средиземноморско слънце в принудителното бездействие на хора, чакащи примирено да приключи пътуването им. Спиш или ядеш -трета възможност няма. Вятърът брулеше лицето му и караше френското знаме на кърмата да плющи. Но двамата мъже не прекъсваха разговора си - равен делови поток от неразбираеми думи, ненасечен от смях. Накрая Кел се спусна по хлъзгавите от морска вода стъпала до долната палуба и зачака директно под тях, надявайки се, че вятърът ще донесе поне част от думите им до ушите му. Но и това не помогна, грохотът на двигателя заглушаваше всякакви други звуци. Кел включи лондонския си телефон, но стълбчето за силата на сигнала примигна веднъж и изчезна, докато корабът се носеше стремително на север.