32.
Франсоа Мало се нахрани, плати сметката в брой и тръгна към салона за развлечения на последния етаж. Искаше и същевременно не искаше да се запознае с някоя жена. Изпаднал бе в особено раздвоение, обзет бе от противоречиви желания. Искаше му се да излезе за малко извън черупката си, да усети близостта на друго човешко същество, но ако можеше, да си спести сложния и уморителен ритуал на прелъстяването. Във всеки случай какви бяха шансовете му да срещне подходящо момиче на кораб като този? Един ферибот насред Средиземно море не беше като нощен бар в Париж или Рен. По-добре беше да изчака до Марсилия и там да си плати за момиче, ако можеше да стане незабелязано. В Тунис не можеше да рискува, там законите бяха строги, но на два-три пъти в „Рамада“ бе изпитал такъв сексуален глад, че си бе записал час за масаж, само и само да усети женско докосване по тялото си. Когато Амилия го мажеше по гърба с лосион против изгаряне, не беше същото; не това искаше Франсоа. Подобно поведение го объркваше.
Седеше вече десетина минути на бара, когато си даде сметка, че до него е застанал мъж, който се опитва да привлече вниманието на барманката. Позна го - беше го видял в ресторанта да чете списание „Тайм“. Тогава си бяха кимнали и Франсоа бе усетил погледа му още един-два пъти, докато ядеше пастата си. По бледата му кожа и небрежния външен вид Франсоа допусна, че е англичанин. Яката на ризата му беше поизмачкана, имаше поне еднодневна брада, обувките му бяха кафяви и ожулени. Преди сам да разбере какво става, погледите им се срещнаха отново и мъжът го заговори:
- Тук човек не може едно питие да си поръча.
Франсоа вдигна рамене. Макар да разбираше английски, сега не беше в настроение да срича на чужд език с непознат. Освен това ненавиждаше наглостта на британците, които смятаха, че всички останали са длъжни да говорят езика им. Непознатият усети нагласата му и превключи на френски:
- Vous êtes français?
- Oui - отвърна Франсоа. - Vous leparlez?
Мъжът, който се представи като Стивън Юнияке, говореше перфектен френски. В първия момент Франсоа леко се притесни да не се окаже гей, но още в началото на разговора Стивън го осведоми, че е „щастливо женен“ и се връща от Тунис при семейството си след една седмица на хотел в Хамамет.
- И как ви се стори там?
- Масов туризъм в най-чист вид - отвърна Стивън. -Дечица с надуваеми дюшечета, капанчета за риба с пържени картофки, накъдето и да се обърнеш, все изгорели англосаксонци. Можех със същия успех да си остана и в Рединг.
Най-после барманката ги забеляза и пристъпи към тях. Франсоа беше изпил първата си порция джин с тоник, затова не се изненада, когато Стивън му предложи втора, нито намери сили да откаже.
- Благодаря. Много любезно от ваша страна.
- Моля, за мен е удоволствие. Сам ли пътувате?
Може би този тип наистина беше гей. Може би Стивън Юнияке летуваше в Хамамет, за да си хваща малки момченца по плажа.
- Да - отвърна Франсоа, като се запита дали нямаше да му се наложи още веднъж да разкаже историята на Амилия. При самата мисъл затова го изпълваше досада.
- И живеете в Марсилия?
- В Париж.
Умишлено краткият отговор сякаш убеди англичанина да смени темата. Той се беше настанил на високото столче и се оглеждаше съсредоточено наоколо, сякаш се чудеше какво да каже.
- Тоя бар има вид, сякаш го е декорирала Грейс Джоунс с махмурлук.
Това беше твърде точно и остроумно описание; Франсоа се засмя и хвърли поглед наоколо. В преградката на диджея седеше мъж на около петдесет с чифт слушалки, залепени за потния му скалп, и се опитваше да подмами на дансинга групичка превъзбудено кудкудякащи домакини от Марсилия. Засега само едно десетгодишно момченце се беше поддало на изкушението. Едната от жените оглеждаше настойчиво Франсоа, но беше дебела и с нисък социален статус и той не й обърна внимание. Около дансинга проблясваха лилави прожектори, огледалното кълбо се въртеше и обсипваше помещението с малки лилави звездички. Диджеят пусна кавър версия на „Куин“ в изпълнение на Роби Уилямс и Стивън престорено се задави с питието си: