- И аз - отвърна Стивън и двамата се разделиха.
33.
Отдавна не се бе случвало някоя жена да се загледа в Томас Кел и той веднага застана нащрек. Защо тъкмо сега? Защо на кораба? Още щом Франсоа се надигна да си ходи, дамата отсреща усили докрай женския си чар: подканваща усмивка, кокетно пърхане с мигли, задавен момински кикот, когато възрастният диджей зад лъскавата преграда пусна „Били Джийн“ с пълна сила. Подходът й беше толкова несръчен, че Кел донякъде се успокои - едва ли професионален шпионин, независимо дали от държавния или от частния сектор, би се държал така левашки.
Щом видя гърба на Мало, тя пристъпи към действие: смъкна се от столчето си и тръгна да заобикаля подковообразния бар. Кел отмести поглед към прозорците, но скоро изрусената й коса попадна в периферното му зрение, последвана от заголено бедро, което се подаваше изпод къса пола. Жената бе застанала до него. Между трийсет и пет и четирийсет, висока и стройна, без брачна халка. Погледите им се срещнаха и тя се усмихна загадъчно.
- Помниш ме, нали?
Кел не я помнеше. Акцентът й беше смесен, основно френски, но явно бе живяла дълго време в Северна Америка. Той нямаше никаква представа къде и кога се бяха срещнали. Дали го познаваше като Томас Кел или като някое от безбройните му превъплъщения през годините? Дали за нея беше шпионин или консултант? Адвокат или строителен инженер? Дали го помнеше от времето, когато беше „командирован към Министерството на отбраната“, или още от студентските му години в Университета на Ексетър? Истината бе, че Кел не можеше да си спомни нищо за нея, а обикновено можеше да разчита на паметта си. Може пък да го познаваше чрез Клеър - Кел никога не бе проявявал интерес към колежките, братовчедките и приятелките на съпругата си.
- Боя се, че не...
- Мадлен. Помниш ли? Вашингтон...
Той се опита да запази спокойствие, докато в съзнанието му се редуваха картини от многобройните му пътувания до САЩ: безкрайните срещи в Пентагона, дъждовен следобед до Линкълн Мемориъл; стрелбището на Лангли, където на някакъв амбициозен инструктор му бе хрумнало да организира състезание по стрелба между МИ6 и ЦРУ. Но в нито един от тези взаимно несвързани епизоди не фигурираше висока и стройна изрусена французойка в каквото и да било служебно качество.
- Вашингтон... - повтори той, печелейки време.
Да не би да се бяха запознали на някой обяд, в бар или нощен клуб? Кел помнеше лицата и имената на единайсетте жени, с които бе спал през живота си, и тази не беше между тях.
- Майкъл, нали? - попита тя.
И тогава Кел разбра, че се е припознала. Той никога не бе използвал псевдоним Майкъл. Стивън - да. А също и Тим, Патрик, Пол. Но никога Майкъл.
- Боя се, че ме бъркате с някого - каза той. - Аз съм Стив. Стивън Юнияке. От Англия. Приятно ми е. - Кел й подаде дружелюбно ръка, понеже не искаше да я поставя в неудобно положение. Беше напълно възможно тя да си бе измислила цялата тази историйка с Майкъл и Вашингтон като повод за запознанство.
- Много странно - каза тя. - Сигурен ли сте? - Тя се изчерви, последните й думи едва се чуха през думкането от мощните тонколони. - Бях сигурна, че сте вие. Толкова съжалявам...
Тя понечи да си тръгне, объркана и засрамена като ученичка, която е поканила на танц някое момче, а то й е отказало. Барманката ги наблюдаваше съсредоточено; неудобството на жената й доставяше видимо удоволствие. Щеше да има какво да разказва на колегите си от другата смяна. Кел си даваше сметка, че все още бяха възможни всякакви сценарии. „Мадлен“ можеше да е част от екип, натоварен да следи Франсоа. Ако френското разузнаване бе надушило роднинската връзка на Мало с Амилия, със сигурност щеше да изпрати хора да го държат под око. Продължителният разговор между Кел и Франсоа на бара едва ли бе останал незабелязан. И сега Мадлен бе счела за нужно да продължи. Оттам и идиотската й историйка за Вашингтон - принудена да импровизира, тя не бе успяла да измисли нещо по-умно.
- Позволете да ви поръчам едно питие - каза бързо Кел; изведнъж му се стори особено важно да научи коя е тя всъщност. Не си спомняше да я е виждал в двата хотела в Тунис, но това нямаше особено значение. Дори и най-посредственият екип на ДЖСЕ знаеше как да остане незабелязан.
- Не искам да ви преча - каза тя, но радостното изражение на лицето й я опровергаваше изцяло. - Сигурен ли сте?
Барманката си даваше вид, че подрежда чаши върху плота, но жадно поглъщаше всяка дума. Кел троснато й поръча две чаши червено вино с надеждата, че след като ги обслужи, ще ги остави на мира. После покани новата си позната да седне на столчето, току-що освободено от Мало. Ако Мадлен беше шпионка, можеше да очаква от нея няколко неща в определена последователност. Кратък първоначален разпит за очертаване параметрите на легендата му. Кой сте вие, Стивън? С какво се занимавате? После - вероятно - известен период за чоплене на злободневни теми, колкото Кел да се отпусне и понапие. След това допълнителни въпроси за откриване на вътрешни противоречия във възприетата му фалшива самоличност. Например, ако й кажеше, че Стивън Юнияке е маркетингов консултант, тя щеше да се опита да изкопчи подробности за работата му. Ако споменеше Рединг като постоянно местожителство, почти сигурно щеше да му каже, че е била там, и да го заразпитва за някоя местна забележителност. Ако Кел се забавеше с отговора или си признаеше, че не знае важна подробност, това щеше да спомогне за демаскирането му.