Измъчваше го смътно безпокойство, сякаш току-що се бе оставил да го надхитрят или унижат. В съзнанието му изплува странната среща между Люк и Мало по време на вечерята. Защо двамата се бяха направили, че не се забелязват? Защото не държаха да седнат на една и съща маса или защото не искаха да бъдат забелязани заедно? Самият Франсоа се бе оказал необичайно затворен и деликатен мъж, но наред с това високо интелигентен и склонен към меланхолия, която Кел отдаде на скръб от неотдавнашната загуба. Люк ли бе направил първия ход днес следобед? Това ли бе видял Кел-предложение за вербовка от ДЖСЕ? Шестцифрена сума, за да ни разкажеш всичко, което знаеш за Амилия Левин? И по-странни неща се бяха случвали. Разбира се, най-вероятно на кораба не го заплашваше нищо. Най-вероятно Мадлен беше тази, за която се представяше: собственичка на магазинче за дрехи в Тур, която си търсеше обект за бързо изчукване в открито море. Ами Люк? Кой можеше да твърди, че Люк и Франсоа не бяха разменили няколко неангажиращи думи на задната палуба и после не си бяха тръгнали всеки по пътя си? Докато Кел отваряше вратата на каютата си, нещо му се стори не на място, макар засега да не знаеше какво е. Нещо определено не беше наред.
Той влезе в миниатюрната си баня, като наведе глава, за да не се удари в горния праг на вратата. Изми си зъбите, свали ризата си. После извади фотоапарата от куфара, бръкна в джоба си и постави паметта в гнездото. Накрая вдигна бутилката „Макалън“ от поличката и си наля два пръста уиски, за да заспи.
„Либелата“ на Хийни си лежеше все така захлупена върху леглото. Кел я взе, искаше да прочете още веднъж „Постскриптум“, за да изтрие от паметта си глождещия го въпрос, да повдигне малко настроението си и да спусне кепенците за няколко часа заслужена почивка.
Заземената светкавица на ято лебеди.
Книгата беше разтворена на различна страница.
„Постскриптум“ беше последната поема от стихосбирката, но сега тя бе отворена на „При кладенеца“, четири страници по-напред. Някой бе вдигнал книгата от леглото и после небрежно я бе поставил обратно. Някой бе ровил в каютата му.
34.
Ако Кел все още изпитваше някакви съмнения, че единствената цел на Мадлен Брив е била да отклони вниманието на Стивън Юнияке, докато някой друг претърсва каютата му, те бяха разпръснати в следващите няколко секунди. Още щом вдигна капака на лаптопа, който му бе дал Маркан, той забеляза, че защитата, инсталирана върху него от МИ6, се бе активирала: малкото синьо прозорче в средата на екрана подканваше потребителя да зададе поредица от пароли. Нито една чистачка или камериерка не би си позволила подобно нещо. Неканеният посетител беше направил опит да включи компютъра му, но се бе натъкнал на защитата. И след като не бе успял да скрие прозореца, той се бе задоволил да затвори лаптопа и да го остави обратно на пода.
Кел лежеше на тясното легло и обмисляше възможните си по-нататъшни ходове. Дали „Юнияке“ беше разкрит? Далеч не беше сигурно. Ако екип на ДЖСЕ бе взел под контрол кораба, те със сигурност знаеха името и номера на каютата на всеки пътник, в това число и на „Стивън Юнияке“. Мадлен беше получила указания да го забаламоса с фаталния си чар, докато някой от колегите й - най-вероятно Люк - се порови из вещите му. Да се проникне в каютата на Кел беше не по-трудно, отколкото да се счупи стъклен прозорец: малък бакшиш за стюарда или бърза кибер-атака срещу системата за резервации на параходната компания, и резултатът щеше да е един и същ: кодът на вратата му. А какво в крайна сметка бе открил Люк? В най-лошия случай един фотоапарат с извадена памет и един лаптоп с парола за достъп. Това едва ли можеше да мине като доказателство за престъпни намерения. Останалите му вещи бяха прозаични и абсолютно невинни: дрехи, тоалетни принадлежности, книги.
Внезапно - и може би твърде късно - Кел си даде сметка за заплахата от визуално наблюдение. Една най-проста видеокамера можеше да се скрие навсякъде в каютата му. Изтегнат на тясното легло с ръце, кръстосани отзад на тила, той се опита да си припомни всички свои действия след завръщането си в стаята. Беше влязъл в банята, за да си измие зъбите. Налял си бе уиски, след което бе отворил и затворил лаптопа. Най-дълго се бе взирал в стихосбирката. Как ли бе изглеждало поведението му на Люк, забол нос в трепкащия монитор в каюта 4571? Подозрително? Едва ли. Ако изобщо изглеждаше някак раздразнен, това можеше да се отдаде на съжаление, че не бе последвал Мадлен в каютата й. Не му оставаше друго, освен да се приготви за сън, давайки си сметка, че дори да имаше скрита камера в някое осветително тяло или зад огледалото, той нямаше как да тръгне да я търси. Трябваше да се държи естествено.